петък, 27 ноември 2009 г.


Вървях сама по тихата уличка, а сълзите ми бавно се стичаха по замръзналото ми лице..
Само уличните лампи наоколо можеха да видят болката в очите ми.. Болка, невидима за хората около мен!
Болка, скрита под една фалшива усмивка.. Болка, превръщаща сърцето ми в гробище за изстиналите ми чувства!
А какво всъщност усещах.. ?! Само празнота.. Една сива празнота, изпълваща живота ми изцяло с всеки изминал ден..
Бях престанала да вярвам, че мога да бъда щастлива, но продължавах напред.. и вървях, и вървях.. А как ми се искаше и аз да обичам..
да видя онази светлинка в тунела, която отдавна беше огаснала.. Ала не достигах до тази светлина! Тъмнината и болката бяха станали най - верните ми приятели.
. И в този момент разбрах, че всичко, което съм имала.. си е отишло.. Бях изгубила способността си да преценявам кое е истински ценно..
Вглеждах се в очите на хората, които съм обичала и може би все още обичам.. в техните очи имаше надежда! Но в моите.. в моите отдавна беше изчезнала..
А казват, че надеждата умирала последна.. За жалост през моя живот аз оставях част от сърцето си тук.. там и с тези парченца си отиде и надеждата,
но въпреки това се насилвам и се усмихвам.. Собствената ми болка не ме прави сляпа за болката на другите! И това ме прави силна.., за да продължавам напред!

понеделник, 23 ноември 2009 г.


Цялостно и тотално обожание. Моят подарък за теб, моето сърце беше твое. За дни го оформи, за една единствена вечер - уби. Откъснато оt гърдите ми и поставено в краката ти, тази първа стъпка, която предприе bеше най - лошата. Оттогава ти извървя хиляди мили в тишина и кратко внимание. И аз все още имам тези спомени. Но ние никога няма да разберем какви сме можели да бъдем. Спомняш ли си, когато си говорехме къде ще сме след една година? Спомняш ли си как хвана ръката ми, сякаш никога няма да я пуснеш? Спомни си, защото само това можеш да направиш. Никога няма да създадем друг спомен. Иска ми се да бях умряла в ръцете ти последният пъt, когато бяхме заедно...за да не ми се наложи да се събуждам без теб днес.
Този път си мислех, че нещата са истина. Ти каза, че са...Какво стана? Ти беше приоритет. Бях ли аз избор? Оставих те да видиш страна от мен, която не бях показвала на друг преди. Обещанията са само думи, докато не се изпълнят.
Знаеше още отначалото, че всичко, което можех да ти предложа е моето сърце. Съжалявам, че не е достатъчно.
Е, всеки ще върви по своя път. Надявам се, че помниш нещата, които ти казах. Надявам се, знаеш, че всичко казано е искрено, истинско...
Не разбито сърце исках, но дано съм се научила от него. Но не трябваше ли и ти да се научиш от своите грешки?
Не, не мисля това за грешка. Просто мечтаех историята да не завърши така, защото...
...все още съм влюбена в човека, който ми помогна да я напиша...

Ето пак съм замислена в спомени скитам..Потънала в емоции само като се сетя..Имената на приятелите в акъла си викам...Как искам аромата на старите дни да усетя..Нищо няма да е както
преди...Бягахме, но времето хвана ни в своята клопка...
Как искам да върна дните назад..Да бъдем отново малки деца...Как искам да върна дните назад да бъдем с ония големи сърца...
Благодаря ви за всичко винаги ще ви помня...
За вас винаги ще има място в моето сърце....
Бягахме,но времето хвана ни в своята клопка....