петък, 27 ноември 2009 г.


Вървях сама по тихата уличка, а сълзите ми бавно се стичаха по замръзналото ми лице..
Само уличните лампи наоколо можеха да видят болката в очите ми.. Болка, невидима за хората около мен!
Болка, скрита под една фалшива усмивка.. Болка, превръщаща сърцето ми в гробище за изстиналите ми чувства!
А какво всъщност усещах.. ?! Само празнота.. Една сива празнота, изпълваща живота ми изцяло с всеки изминал ден..
Бях престанала да вярвам, че мога да бъда щастлива, но продължавах напред.. и вървях, и вървях.. А как ми се искаше и аз да обичам..
да видя онази светлинка в тунела, която отдавна беше огаснала.. Ала не достигах до тази светлина! Тъмнината и болката бяха станали най - верните ми приятели.
. И в този момент разбрах, че всичко, което съм имала.. си е отишло.. Бях изгубила способността си да преценявам кое е истински ценно..
Вглеждах се в очите на хората, които съм обичала и може би все още обичам.. в техните очи имаше надежда! Но в моите.. в моите отдавна беше изчезнала..
А казват, че надеждата умирала последна.. За жалост през моя живот аз оставях част от сърцето си тук.. там и с тези парченца си отиде и надеждата,
но въпреки това се насилвам и се усмихвам.. Собствената ми болка не ме прави сляпа за болката на другите! И това ме прави силна.., за да продължавам напред!

Няма коментари:

Публикуване на коментар