петък, 9 декември 2011 г.


"Хубавите неща никога не са вечни. Само болката, която ти оставят е вечна."
из Анатомия на илюзиите от Людмила Филипова

вторник, 29 ноември 2011 г.


"така и не успях да те разсмея. провалих се.
а аз никога не се провалям.
имам нужда от сбогуване. повече от всякога.
и от мечти."
Millita’s blog

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

"It makes you so vulnerable. It opens your chest and it opens up your heart and it means that someone can get inside you and mess you up. You build up all these defenses, you build up a whole suit of armor, so that nothing can hurt you, then one stupid person, no different from any other stupid person, wanders into your stupid life… You give them a piece of you.. They didn`t ask for it. They did something dumb one day, like kiss you or smile at you, and then your life isn`t your own darkness, so simple a phrase like “maybe we should be just friends” turns into a glass splinter working its way into your heart. It hurts. No just in the imagination. Not just in the mind. It`s a soul-hurt, a real gets inside you and rips you apart pain. I hate love"
Neil Gaiman


Има сълзи, които чакат да бъдат изплакани...и ще бъдат!
Има сърце, което мълчи. Защото няма правото да говори. И ще си мълчи.

понеделник, 14 ноември 2011 г.

сряда, 9 ноември 2011 г.


Време е да се върна към стария живот,старата музика.. Предишните улици,хора и места...
Живот,който не включва ТЕБ !!!

понеделник, 7 ноември 2011 г.

"Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек. Никой не може с думи да опише онзи тъжен и самотен период от животати, прекаран в ада. Няма рецепти как да се промениш. Просто оцеляваш. Или умираш."
СТИВЪН КИНГ - "Сблъсък"

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

... (за) платоничната любов


... Нищо не е тъй мощно като връзката, която никога не ще бъде консумирана.

Платоничната любов е нещо повече от това цял живот да си падаш по някого, защото не сте имали възможност да се чукате. Платоничната любов не е просто фрустрирано желание, не е време спряно в момента на посягането. Платоничната любов е пропуснатото вечно щастие, отделено от теб с бодливата тел на хиляди “ако” … Ако бях казала: как го пиеш кафето… Ака беше отвърнал: предпочитам го сутрешно…
Точната кардиограма на платоничната любов е фаталното съзнаване, че щастието е било на една ръка разстояние, но си го оставил да мине необезпокоявано. Красотата на безвъзвратното завиване зад ъгъла. То даже се е обърнало и ти е намигнало, но ти си запазил спокойствие и достойнство и сега ти иде да се гръмнеш в гордо вдигнатата глава. Потъваш в сладката болка, че сам си се прецакал, обаче лекичко и подличко те отрезвява мисълта, че “ако” все пак въвежда условно наклонение и че може би условията нямаше да ти харесат чак толкова…

Не се лъжете – една мечта не може да се внедри в промишлеността на живия живот, без да изгуби от безсмъртието си. Платоничната любов е вечна, защото не може да бъде вгорчена от хинина на навика, скуката и изневярата. Тя никога няма да бъде пробвана в реални условия – никой краш тест няма да я смачка, манекенът на шофьорската седалка винаги ще си остане цял и усмихнат. Платоничната любов ни връща вкуса за живота, припомня ни колко много означават малките неща. Един портокал с часовников механизъм, който винаги ще се нулира секунда преди взрива.

Защото платоничната любов също е заредена еротично, тя не е академична и хладна, както смятат някои невкусили от нея. Платоничният любовник е ключът към перманентната емоционална зареденост. Не можеш да му изневериш, не можеш да му изпуснеш потресаващия пръстен с инициалите в канала и да трябва да отвива оная капачка под мивката, не можеш да му настъпиш хамстера или да му изпереш любимата бяла риза в тандем с лилавата си нощница.

Някои смятат, че платончната любов е убежище за прекалилите, алказелцерът за махмурлука на еднократните връзки без име. Може. Но фактът, че обичаш много чисто и безкористно, някакси те изкупва от тази виновност. Щастлива си от факта, че той диша някъде по същата земя и дъхът му пречиства атмосферата, затваря дупката в озоновия слой… така както сълзите ти за него неутрализират петрола в световния океан.

Платоничната любов е неконсумирана, но това не значи, че е несподелена. Ти твърдо вярваш, че ако не беше тази куца карма, тези спечени обстоятелства и – най-вероятно - дебелата му жена, отдавна да сте дали нежни имена на всички домакински уреди, примерно, за да си ги поисквате и подавате, без да разваляте магията. А фактът, че той те вижда като бяло привидение зад синята завеса –като Ева в секретарски костюм, объркала овощната символика в полза на по-екзотичното - не означава, че не те познава.

Това, че никога не те вижда обрината, пияна или рошава, не значи, че не те вижда истинска.

Той просто те вижда такава, каквато си била, преди многото необмислени отдавания и преждевременни сбогувания да направят сърцето ти на швейцарско сирене. Вижда те, каквато си била, когато си имала сили да четеш книжки и да зaсичаш време на залеза. Преди мирното съвместно съществуване с някой да превърне съботата ти в безкрайна презентация на домакински уреди с идеална цел. Пред един-единствен зрител – плюшения слон, на който му е паднало оченцето, но и на него платоничният любовник може да му го залепи. Само той знае как.

Платоничната любов е мираж в пустинята от контактни спортове, където колкото по-хубаво е било чукането, толкова по-тъжно е на сутринта. Платоничният любовник не може да стане 100 кила, да се оригва след ядене и да заспи, преди ти да свършиш. Дори напротив – ако добрата техника означава забавяне на мига на блаженството, платоничният любовник е най-добрият техничар в света, защото отлага ad infinitum. Затова, научете се да обичате платонично. Това ви гарантира цял един живот на предоргазмено плато…

неделя, 30 октомври 2011 г.


И пак си мислех,че много ще плача,че много ще боли...
Но просто забих тъп поглед в земята,пушех си цигарата и казах "Добре... Няма нищо"...
Все едно имам бутон OFF и някой го беше натиснал.. Беше ме изключил за всички емоции свързани с него...
Дори днес през съзнанието ми минаха само спомени...
Нито болка,нито звук...
Само спомени...
Дори не чух звука на сърцето ми,което се разбива...
Или може би то беше разбито прекалено отдавна,а лепенките просто бяха временни...

сряда, 19 октомври 2011 г.


Ето, моментът настъпи...

Дойде време, в което трябваше да приключа с част от моя живот.
Дойде време, в което трябваше да се разделя с всичко, което ме връщаше към миналото. Дойде време, в което трябваше да разчистя душата си от всичко, което тя така скътано пазеше в себе си.

Дойде време, в което трябваше да се разделя със спомена за ТЕБ...

И аз започнах да пречиствам и подреждам душата си... Взех една кутия , в която да подредя всичко и лека-полека открехнах притворената врата на душата си. А вътре беше толкова тъмно и страшно. Като че ли ураган е вилнял из нея и всичко е преобърнал на различни посоки, а после е застлал всичко с пепел. Някакъв хлад премина покрай мен и ме накара да потръпна ... и ... ми напомни за ТЕБ...

Някъде там в единия ъгъл изпод пепелта леко блещукаше светлинка. Разпознах ги веднага. Това бяха моите – нашите Спомени, ония красивите, ония невероятните... Започнах да ги разглеждам. Всички те ми носеха толкова щастие. Едва сега разбрах, че тогава съм била наистина щастлива. Тук там излизаше и някой от лошите спомени, но те бяха толкова гузни, че се криеха страхливо под ония истинските.

Изтупах ги от пепелта и започнах да ги подреждам в кутията един след друг. Сгъвах ги старателно, приглаждах всяко тяхно ръбче и прибирах един след друг. А сълзите се стичах по лицето ми, защото си спомних за ТЕБ...

Дойде ред и на Чувствата. Те бяха толкова многобройни, че не можеха да се разберат кое от тях да излезе по напред. Любовта на бял кон препускаше като луда из всички краища на душата ми. Разумът се опитваше да я спре, но уви, сили не му оставаха. Тя беше толкова дива, страстна и огнена, че надали някой би й попречил да съществува. А най-важното за нея беше, че тя бе онази...

Истинската Любов, а това и даваше все повече увереност. Тайно зад нея се беше долепила и Болката, жестока и изпепеляваща, болка сътворена от нечие предателство. Тя беше впила зъби като вампир и бавно, но сигурно изсмукваше силите на Любовта. Омразата пък преследваше Обичта, която все искаше съвсем по майчински да укроти побеснелите чувства. Само че те все още не усещаха, че някъде там лека полека Умората е започнала да застила всички тях с перелината си. Много упорито аз ги събрах на едно място и ги прибрах в кутията. А от очите ми пак се отрони сълза...защото обичах ТЕБ.

Продължих по-нататък и срещнах моите Сънища – повечето от които кошмарни. На тях отделих най-малко време. Не исках да си спомням нищо от тях. Те бяха толкова болезнени, че отдавна се бях отрекла от тях. Насъбрах ги набързо и ги нахвърлях небрежно в кутията. А от очите ми се стече пак сълза ... защото сънувах ТЕБ.

Дойде ред и на Мечтите. Те пърхаха като пеперуди над душата ми. Тях никой не можеше да убие. Те бяха такива едни розови и щастливи, неуморно летяха и се гонеха. Всяка от тях искаше да стане реалност ... но уви, не им беше отредено да се сбъднат.Те бяха просто една Утопия. Погледах ги още минута, взирайки се в тях ... Нямаше как, трябваше и тях да прибера. Размахах с мрежата за пеперуди и ги улових до една. А сърцето ми се късаше... За моите Мечти ... защото бяха посветени на ТЕБ.

Ето последна остана Надеждата. Да, онази , която умирала последна. Тя стенеше от болка захвърлена долу в пепелта, никому непотребна. Оставаха й не часове , само няколко минути докато издъхне. Гледаше ме право в очите. Проницателния й поглед сякаш ме питаше”Защо?”. Защо не й повярвах, защо я погубих. Не можех, а и не исках да й отговоря. Дори самата аз не знаех отговора на този въпрос. В същият момент тя ме хвана здраво за ръката и издъхна... А аз плачех... защото надеждата ми беше в ТЕБ.

И така, старателно прибрала всички Спомени, Чувства, Сънища, Мечти и Надежди в моята кутия на Забравата аз пречистих душата си. Изтупах я от пепелта, натежала с времето. Отворих широко прозорците и свеж пролетен въздух навлезе вътре. Усмихнах се. Свърших добра работа днес. От години не се бях чувствала така.

Душата ми се рееше волно, свободна от всички терзания които си причинихме. Сега вече душата ми бе освободена от ТЕБ. А ТИ и всичко свързано с ТЕБ останахте там в онази кутия, заключена за винаги. Но не беше достатъчно...

Трябваше да я изхвърля някъде далеч от мен, някъде където дори аз самата нямаше да я намеря. С неимоверни усилия я занесох на кея. Тя беше толкова натежала, че мигом щеше да потъне в морето. Да, в онова море, символ на нашата любов. Доближих се и се загледах в необятната морска шир. Вълните се плискаха приветливо и ме подканяха да се присъединя към тях. Не им обърнах внимание.

Морският бриз нежно пилееше косите ми. Просто се наведох и спуснах кутията във водата. Но...гривната на ръката ми се бе закачила в нея, а тя бе толкова тежка , че ме повлече след нея... Усетих , че някой ме сграбчи за ръката...

Видях светлина,...чух морските вълни,...чайките препускаха в синьото небе. Лежах на кея по гръб. Огледах се и видях Съдбата да ми се усмихва многозначително. Единствените й думи бяха: „Ти трябва да живееш”. И изчезна. Явно тя ме беше спасила.

В този момент усетих някаква силна болка в гърдите. Погледнах – там зееше огромна рана. Оказа се, че когато Съдбата ме е дръпнала обратно, кутията е отскочила и е полетяла право в сърцето ми...

Раната зарасна бързо... Но тежестта остана... Някъде там дълбоко в сърцето.
Някъде там дълбоко в сърцето ми си ТИ.

вторник, 18 октомври 2011 г.

- Знаете ли какво им е най-хубавото на разбитите сърца? - попита библиотекарката.
Поклатих глава.
- Че могат да се разбият истински само веднъж. Останалото са просто драскотини.
Карлос Руис Сафон, "Играта на ангела"

четвъртък, 29 септември 2011 г.

Може би сами сме си виновни за разочараванията... защото възлагаме прекалено големи очаквания на хора, които дори на половина не могат да ги оправдаят !

понеделник, 19 септември 2011 г.

“Това,че някой не те обича по същия начин, по който ти желаеш,не значи,че не те обича с цялото си сърце” Друг е въпросът дали това негово “цяло сърце” ти е достатъчно

понеделник, 12 септември 2011 г.

Понякога ми се иска да върна времето назад. До същия ден,миналата година,когато бях цялата щастие,благодарност и любов. Има какво да променя,но може би дори не бих. Бих го изживяла отново. Като последният ден,в който се чувствах аз и бях цяла.. Само,че този път щях да знам. Тогава не знаех,че това е край и начало.. Питат ме как така помня още? Как да не помня,отговарям. И щастието се помни,понякога.


неделя, 11 септември 2011 г.

“Знаеш ли кое му е най-лошото на това да пътуваш винаги сам?”,попита ме едно момче преди време и продължи,без да изчака отговор
“В началото е малко дискомфортно,но с времето свикваш... Да пътуваш,да се храниш, да спиш сам... Не само свикваш,но и започва да ти харесва...”
“Знам” отговорих...

четвъртък, 8 септември 2011 г.

‎"Това, че никога не те вижда обрината, пияна или рошава, не значи, че не те вижда истинска. "

вторник, 6 септември 2011 г.

“Трябва да си казваме,когато нещо ни се отнема.. Помага”
Казаха ми веднъж. Сега се чудя кое ще ме направи по-силна: да си кажа или да замълча...

събота, 3 септември 2011 г.

"Не се получи. точка."
Няма нужда от виновни.
Дори времето може да си отдъхне-
не беше то причината, нито следствието.
Не се получи. това е. Повече няма.
Какво ще ни помогнат тук кривите сметки?
Нищо! Най-много да развалят хубавото.
Не се получи. Така просто е. Така истинско.
Така свободно от извинения, от оправдания...
Не се получи. Точка.
Спрете да задавате въпроси.
Каква история очаквате да ви разкажа
не-сбъдната ли?

понеделник, 29 август 2011 г.

Едно изречение. Четири думи:”Беше ми хубаво с теб”. Толкова ми беше нужно,за да започна да дишам отново.. И да се усмихвам

петък, 26 август 2011 г.

Аз...
...съм човек на настроенията. Най - лошото е, че не аз контролирам емоциите си, а те мен. Така и не се научих ги командоря.
...съм безусловно и неизбежно обсебена и пристрастена към шоколада и сладоледа. Мога да ги ям в промишлени количества по всяко време на денонощието
...когато съм ядосана казвам и взимам решения без да мисля,а трябва..
...съм разочаровала и лъгала хора, които не са заслужавали.
... плача на филми,на хубавите,на лошите моменти...
...често сънувам кошмари как падам от леглото или някой ме гони
...страдам от безсънние ..
. ...много лесно се доверявам и вярвам на хората,което искам да променя
...бързо прощавам и бързо забравям,ако не ме закачат за период от 5мин.
...обожавам кафето
... когато стана сутрин не обичам да говоря поне 2 часа...
.понякога си говоря сама, най - често в банята...
....трудно сдържам сълзите си, ако ми се плаче. трудно сдържам смеха си и често това ескалира до истеричен, силен смях.
.. имам проблем с изказване на чувствата си на глас..
...имам проблем с търпението и чакането.
...имам нужда от някой с характер, сила и амбиции.
...имам лошо самочувствие, изградено от отношението на някои хора към мен.
...не харесвам носа си,но вярвам че в това ми е чара
...не обичам да се снимам. Абсолютно нефотогенична съм.
...имам нужда да бъда обичана. ...трудно заспивам нощем сама
...трудно вярвам в себе си. За сметка на това моето семейство още вярва в мен
...рядко приемам, че съм победена и трудно се отказвам. Настоятелна и инатлива съм.
...избухвам за дреболии.
...държа много на това хората да си спазват уговорките и да идват на време,въпреки че аз доста често закъснявам
. ...често се изявявам в ролята на слушател и опитвам да помагам на другите. ...
...лесно се привързвам към хората.
... пия много Кола...
... съм много емоционален човек..
...обичам спонтаните решение...
......хвърлям се с главата надолу и често падам. После ставам и забравям за падането. ..Допускам същите грешки отново и отново. За това е виновна късата ми памет.
...отказвам да приема, че пораснах. Аз все още съм дете!
...обичам балони!
.. страх ме е от Клоуни и гълъби.. Представям си книгата “То” и се ужасявам. А когато видя гълъб да лети срещу мен си представям как ми се забива в челото..
... когато съм на високи токчета и слизам по стълби си представям как падам..
... Имам богато въображение..
.... вече не мога да рисувам.....
... Вярвам,че някой ден отново ще видя Стефан..
... не говоря пред хора,които виждам за 1-ви път.. С малко изключения
...косата ми всеки ден е различна. Никога не застава на едно и също място два пъти. Особено сутрин...


Вече познавате доста голяма част от мен,която много малко хора са виждали :)

четвъртък, 23 юни 2011 г.


И вероятно трябва да приема,че просто някои жени са по-добри от други.. И никакво количество обувки или рокли не биха могли да го променят...

петък, 17 юни 2011 г.


‎"Пиех, за да удавя мъката, но тя се научи да плува. Сега съм съкрушена от доброто й поведение." Фрида Кало

четвъртък, 26 май 2011 г.

Едно усилие само е нужно. Да намеря името ти в телефонният си бележник. После да набера този номер. Но фигурите
шахa отново са подредени. Разумът ми този път е с белите фигури.Гласа ти-с черните.Ненавиждам те,когато се опитваш да смажеш егото ми. Когато тъпчеш категоричността на решенията ми. Когато поредният "шах и мат" е обречен от началото. С моята победа. И твоята загуба. Разумна съм. До лудост, по дяволите!

сряда, 20 април 2011 г.


Любовта, измерена с колко и какво е дадено и получено, прилича на пазарлък. Грозен, махленски. Истина е, надеждите и желанията ни често не се оправдават. Не и в размерите, в които ни се иска. Почти винаги, единият чувства и осмисля Краят преди другия. И от това боли, къде сърцето, къде Егото.

петък, 8 април 2011 г.

Изтрих те с двойна гума...

Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
(ако изобщо още съществува)!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб — мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея — нищо общо…
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб — пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.

Дамян Дамянов

неделя, 27 март 2011 г.

"Времето си тече, а хората се променят.Но както хората не могат да променят времето, така и времето не променя хората. Събитията променят хората! Нещата, които им се случват, докато времето си тече.
Всички хора приемат добре хубавите неща... но различните хора приемат недобрите по различен начин. Когато паднеш имаш две възможности - да се разплачеш, защото си паднал или да станеш и да продължиш напред. Силните хора винаги стават!"

събота, 5 март 2011 г.

След любовта...

След любовта остават телефонни номера, които избледняват.След любовта остават чаши с гравирани монограми, откраднати от по-добрите мотели. След любовта остава една маса в кафене "Манеж" и учуденият поглед на стария келнер, когато ни вижда с други. След любовта на устните остава металният вкус на несполуката. Остават адреси на стаи "от четири до шест". След любовта остават изреченията: "изглеждаш чудесно, никак не си се променил/а..." и "обади се някой път, нали пазиш телефонния ми номер?" След любовта остават тъмните улици, по които се връщахме след любовта. След любовта остават мелодиите по радиото, които постепенно излизат от мода. Остават тайните знаци, любовните шифри, остава твоята страна на леглото и страхът, че неочаквано ще влезе някой. Трак!-поставената слушалка, когатo се обади нечий чужд глас. Хиляда и една лъжи... След любовта остава изречението "Аз ще вляза първа в банята" и отговор: "Няма ли заедно?"- този път не! След любовта остават съучастниците: пазителите на тайните, които вече не са никакви тайни. След любовта остава лекото вълнение, когато пътьом вдъхнем познатия парфюм на някоя непозната жена. След любовта улиците са празни, а градът- пуст. След любовта остават неподписаните картички от Венеция и Амстердам. Препълнените пепелници и празното сърце. Навикът да се палят две цигари

едновременно. Случайно направени снимки, загубени фиби, таксиметровите шофьори, които не ни обичаха и цветарките, които ни обичаха. След любовта остава наранената суета. След любовта остават други мъже и други жени. След любовта не остава нищо.”

вторник, 8 февруари 2011 г.

Много време мина за да разбера едно - колкото и да ни се иска, понякога нещата не се получават. За това се усмихни и продължи !

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

четвъртък, 20 януари 2011 г.

Ако имах едно късче живот...

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук. Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...
Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.
Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

Прощално писмо на писателя Габриел Гарсия Маркес до неговите приятели.

събота, 15 януари 2011 г.


Нищо не става насила. Трябва да има желание. Може да използваш всеки удобен случай да разговаряш с някого, но когато той никогане започва разговора пръв и винаги бърза да каже довиждане, очевидно нещо не е наред. За да се поддържат някакви отношения, независимо дали става дума за любов или приятелство, са нужни двама. ;)