събота, 12 октомври 2013 г.

Let`s get lost... In my mind...

"искам да те снимам...
може ли да те снимам?"
Беше я попитал преди толкова много нощи..
Но думите му още отекваха в съзнанието й...
Сега тя не разбираше...
Защо му каза всички онези неща преди седмици...
Защо той се върна...
Защо вече не мислеше нищо от това,което беше казала...
Защо не може да му повярва отново,защо се съмнява във всяка дума....
Той също не разбираше много неща,докато седеше сам в огромния си диван,или докато приготвяше вечерята си...
Не разбираше защо й дава обещания...които със сигурност нямаше да изпълни...
Защо й обеща крем.....
Защо тя обичаше залезите..
Защо беше толкова различна...
Защо винаги изчезваше...
и защо си тръгна,когато му беше обещала да подредят заедно библиотеката.. беше му обещала картина..
Беше...
И всички "защо" свършат на едно и също място... разочарованието от изградените илюзии...



сряда, 9 октомври 2013 г.

09.10.2013

Според Бегбеде любовта трае три години,според мен изобщо не трае....
Любовта е куче от ада казва Буковски,идва за да ти свали местото от кокалите и да те остави да се надсмиваш над собствените си останки...
Защото се появява,когато не я искаш,не я търсиш,когато си я погребал и кремирал и нямаш нужда от нея... но тя е ръководена от егоистични причини....
Защото дори на клавиатурата да има бутон Delete,такова нещо не съществува,защото нищо, никога не изчезва безследно в пространството....
Няма призраци или някой,който живее под леглото... има зомбита дълбоко погребани и никому ненужни,но чакат момента в който да те стиснат здраво в захапката си и да те превърнат в част от тях....
Ето това е любовта,ето защо и ти си тук...
Попиваш аромата на кожата ми и галиш косата ми,казваш че ти липсвам...
Но това не си ти,това е егоиста,кучето от ада,този който се нуждае да ме има и да ме докосва,но не и ти...
На теб не ти трепва...
Ти го каза... !
Сега натисни Delete и изчезни в пространството,където никога нищо не се губи или изчезва ....

неделя, 29 септември 2013 г.

Just to let you know,wherever you are

Времето е списък...
Списък на качествата,които трябва да притежава "Идеалният" партньор...
Всеки пише,обяснява какво търси,какво иска...
Но никой не излиза от онлайн пространството ...
Там ли се среща идеалният ?
Гледайки днес качества и списъци се убедих,че може би аз съм идеална за някой,но нещо не е паснало...
И някак си ми е тъжно...
Тъжно ми е да лекувам рани...
Незараснали...
Тъжно ми е на всеки 3-4 месеца да си бърша сълзите...
Търсиш и оставаш като употребена някогашна мокра кърпичка,забравена на дъното на кофата,за да събираш прахта...
Ако и ти ме търсиш,защото тези дни правя списъци...
Та ако те има да си знаеш: вече няма да правя компромиси със себе си...
Ако можеш да ме харесваш такава каквато съм,да ме приемаш с моята емоция,да приемаш изблиците ми...
Да приемаш това,че понякога ще си хвана раницата и ще изчезна...
Ще понякога няма да ме има с дни...никъде.. дори на себе си няма да съм...
Ако обичаш мен,ще обичаш котката ми...
Ще трябва да ме спечелиш чрез изкуство...
Да цениш изкуството ми...
Да си чел достатъчно,за да обменим удоволствието от книгите...
Да имаме споделено мълчание...
Да имаме споделени недели...
Да имаме прегърнато мълчание...
Да не ме докосваш,когато не искам..
Да приемеш,че не ям късно през нощта или рано сутринта...
Мога да сготвя само картофена супа и ориз,всичко друго запалвам... Имам и няколко успешни опита за палачинки...
Но ако гледаме едно небе и не осъзнаваме,ако четем едни и същи книги и мислено сме заедно там...
Не ме подминавай на улицата или когато случайно се сблъскаш с мен,или ми се усмихнеш на улицата...
Не ми пука дали си татуиран или не...
Само не съди моите татуси,обичай ги... те са аз...
Приеми егоистичните ми причини
и мен...
Защото повече не мога да чакам...
и не е обява..
Просто имам нужда от време,за да поправим нещата...

събота, 28 септември 2013 г.

Maybe I need wings to fly away from here...

Седнах пред празния лист хартия с ясната идея,че ми се пише нещо...
че трябва да напиша нещо,за да изляза от летаргията,в която съм влязла...
имах нужда....
Но нямах никаква идея какво искам да кажа и как да го кажа...
Реших да се пробвам, може този път да ми се получи...
Защото дълго липсвах,защото изрисувах листите,свърши ми боята, нуждаех се от време,от мисли за себе си,нуждаех се от това да не бъда тук...

Лекувах раните,синините си от колената,миризмата от кожата,спомена от сърцето....
Внушението играеше голяма роля тук,заместителите на любов също...
А знаех,че онова дори не беше любов....не беше и близко до нужда,желание за любов...
Беше просто заблуда
Знаех какво ме измъчва и от какво имам нужда...
от
Списък..
Трябваше да има списък за забрава,не рецепта....
Да напишеш всички онези неща,които са те правели щастлива преди време,преди месеци...
Преди да се поддадеш и не за друго,защото си знаела какъв задник е,и че задниците никога не се променят,а той варира в огромен размер. Защото много добре разбра от първите ви срещи какъв е и въпреки всичко.. ето това е омразно,неприятно,разбиващо...
че се поддаде... на емоциите... че игра по правилата,че беше добра. че се остави да те чете...
Защото когато се изчерпат всички изречения в теб,ти остава мълчанието и иронията над самия себе си...
Та списъка...
Живота е правене на списъци: какво ще купим за вечеря,къде ще отидем на почивка,колко пари ще похарчим за това,как да обичаме... как да се лекуваме...
На първо място в списъка ми ще бъде:
забравяй...
Пътувай
Чети книги...
Обичай се.. след това всички останали...
Не позволявай сърцето ти да бъде разбивано...
Пътувай
Опознавай нови хора...
Бъди себе си..
Опитвай нова храна...
Не яж авокадо,то разбива сърца...
Живей....

вторник, 13 август 2013 г.

Празни лета....

Повярвайте ми,почти никога не съм харесвала лятото... почти никога не ми е оставило толкова траен спомен,за да си го нося в себе си дълго време...
Лятото всичко е празно, града е празен,въпреки че го обичам такъв...
Леглото ми и то, както винаги, е празно...
Лятото не остава спомени,а празнина....
Оставя илюзии....

Това отново е от летата с никой несподелено...
Миналата година със сигурност споделих повече срещи,запознанства и време...
Време за морето,вълните и вярата,че понякога нещата се получават.. ако не се препречи от поглед от отсрещната страна на масата и дълбока заинтересованост към думите ти/в повечето случай разпилени между изреченията/...
Тази година просто не го чувствам...
не искам дори да го почувствам....
Само искам да знам,че е Септември... че листата ще започнат да падат...
че това е месеца,в който няма да стана по-мърда...
че това е времето,в което ще изживея едно закъсняло лято...
време,в което ще рисувам върху падналите листа в парка....
месеца,в който ще оставя трайна следа в нечия душа....
или ще залича моята....
Искам да е Септември,защото след това ще падне и последното листо,ще дойде зимата...
Но за сега....
Ще танцувам и ще спя гола...
Ще изпитам удоволствието да изям сама парче диня в горещия летен ден....
и ще позволя да ме намериш някъде между падналите листа и зимния ден....

четвъртък, 4 юли 2013 г.

Недоволството на Лумпените....

Нямах намерение да коментирам  и да пиша изказвания,най-вече в моето лично блог пространство.
Искам да кажа,че не ходя по протести,не подкрепих тези Февруари,не ходих и на другите миналото лято,но тук вече става въпрос за нещо много по-различно...
Аз съм един драскач,управляващите ни наричат и лумпени,дори си разнасям такава табелка...
Имам и други различни,забавни плакати....
Имам и оръжието на протеста, с което да отсвирим всички налапали се боклуци...
Казват че е добре да си изхвърляш боклука,особено ако е в парламента...
Слушах и че това било загуба на време,и че мястото ми не било там...
Чух и че Орешарски бил много добър политик,видиш ли аз не съм разбрала...
И четох някъде, че това бил протеста на "ситите интелигентни",аз не претендирам че съм много сита и много интелигентна... дори работа си нямам в момента....
Но пък виж управляващите ни наричат: "беззъби пияници","пияни наркомани,които се въргалят по Цариградско","интернет лумпени","платени провокатори" и какво ли още не....
Мога да ви покажа снимките на 5-6 годишни деца и ако те са такива... Жалко за мнението на тези,които трябва да ни представляват пред света...
Слушах,четох,опитвах се да водя диалози-монолози с най-различни хора и в крайна сметка почнах да губя надежда....
Всичко беше забавно първите няколко дни....
Вече спря да бъде забавно...
Нямам глас,болят ме краката и не ми е вече готино да си пия 2 бири на Цариградско,защото видиш ли протестиращите сме били "пияни на 3 бири"....
Вече ми се губи духа на протеста,в началото го имаше...
Този мирен протест,добрите хора раздаващи минерална вода на полицаите,същите които свалят шапки и носят жилетки в знак на съпричастност,същите хора които и те всеки ден са там и протестират с нас...
И питам се аз като един обикновен гражданин,който иска да живее в България,да не се замисля за еднопосочен билет,не иска на следващите избори да гласува за "по-малкото зло",иска децата му да изучават Ботев,иска един нормален живот в страната,която обича... Защото аз не искам да емигрирам и да не се връщам дори,за да видя отново красотата на Рила.... Защото не искам с Мая Манолова да си говорим,без да ни направи салата и да ни покани на ракийка както българина обича....
Наистина влязох в спорове с много хора,които явно имат своето мнение за нещата,не мога да си го обясня така ли им харесва да живеят или просто е по-лесно.. Да вярно е и че не се казва кой ще дойде да ни управлява след това,да  трябва да се направят много промени.... Но все пак... Тези ли искате да ви управляват,които замазва очите с някакви дребни неща...
Да,факт е че "игри" и далавери винаги ще има,факт е че винаги ще се краде,от това не може да се избяга...
Но нека да е нещо нормално,нека не ми намаляват таксата за личен лекар с 20 ст.,нека има повече пари за здравеопазването,за образование,за майките с деца,за пенсионерите...
Или да махат данъка от депозите след като вече се налапаха...
Не искам да налагам на никой политическите си възгледи или желанието за нещо по-добро,всеки избира света и мястото,в което ще живее...
Аз искам да е тук,искам да съм добре и да водя нормален живот...
Искам и много други неща.... Но това е най-важното...
Дали искате да ни управляват болни мозъци като г-н Сидеров,да се пикае на операта...
Мирните протести са прекрасни,защото там виждам възрастни хора,което е колкото прекрасно толкова и тъжно,защото на тях не им се случва за първи път,виждам майки с деца,млади хора с ясното съзнанието защо са там...
Но не знам до кога ще издържим...
И се радвам,че протестите не са като 97-ма и се надявам наистина всичко да не свърши по същия начин в една петъчна вечер... Да не се случва като Февруари с жертвите на протестите....
И всеки сам си преценява дали тази вечер или утре ще излезе отново,дали ще бъдем 5 човека пред парламента в дъжд и студ,но пак ще сме там...
За по-добър живот....
Всеки сам избира и решава: терминала или тук....

понеделник, 24 юни 2013 г.

летните нощи

Беше една от онези летни вечери,когато беше приятно прохладно и мирише на липа,а в ръцете си държиш поезия...
Лятна вечер,в която исках да създавам спомени,от розовото в небето,прохладата на дърветата...
От смеха,от ръцете ти...
Исках да поема всеки един пулс на този град,да усещам Витоша по-близо,да докосвам звездите сред нощни разходки...
Във вечери като тази исках да ги споделям,да споделя виното,да не говоря с хладния въздух около мен,а вятъра да отнася думите ми...
Не би могло да бъде по-самотно от тази вечер,а знам че винаги ще остане такава...
Нямам светлина на терасата,дори любовната поезия няма да ми прави компания в хладната нощ....
Нека всеки пулс на забързания град мине през мен, и вземе част от душата ми...
За да мога да го запомня.... знам,че някой ден ще ми липсва...
Както и самотата...
Но някой ден...

понеделник, 17 юни 2013 г.

различни светове...

ето те... стоиш пред мен,спиш до мен,целуваш ме,прегръщаш ме...
мъжът,който съм искала и търсила и точно този,който не искам да срещам....
този,който знам че може да ми разбие сърцето стига да разбере колко много емоция има в мен...
срещаме се в толкова различни реалности...
толкова сме далечни...
и тези стени,които сме издигнали...
ето ме и мен безвъзвратно разбита на хиляди парчета,които никога няма да мога да събера...
ти стоиш срещу мен,усмихваш ми се и някак си ме гледаш влюбено....
и всичките неща,които искам да ти кажа...
ах, а как се страхувам....
и тази гордост...
ще стоя пред теб,ще знаеш че те обичам,както никой друг мъж досега, и въпреки всичко ще усещаш студенината ми...
и никога няма да се пречупим....
колко много си приличаме,и колко много се различаваме,когато вървим един срещу друг... или бягаме,въпрос на гледна точка....



четвъртък, 13 юни 2013 г.

wishes...

искам дом /сърце/,в който да не ми се налага да опаковам куфарите на всеки 2 седмици...
защото стават все по-тежки...
искам дом,в който вещите ми да хващат прах и да не искам да го изчистя...
искам сърце,в което да открия свободата и желанието за любов...
   и да не си тръгна...

четвъртък, 6 юни 2013 г.

06.06.2013

да си подредя мислите....
да рисувам отново...
да тренирам повече....
да обичам повече...
да посетя повече непознати места...
да бъда спонтанна....
да заговарям непознати...
да науча френски...
толкова много неща..
толкова малко време....

събота, 1 юни 2013 г.

01.06.2013

Студени вълни преминаха през мен...
Душата изстина....
Знам,че бях там където исках да бъда,но не трябваше...
Аз се реех,не съществувах....
Опитах се...
Опитах се да те гледам и да бъде себе си...
Но ти просто беше прекалено горд и самотен, а аз имах волна душа...
Съжалявам,че никога няма да има повторение на този миг...
Развалихме го,нали ?
Но не мога да те чакам да решиш...
Не мога да те чакам да ме обичаш...
Няма да ми стигне тялото за толкова мастило...
А и аз не съм чакалня...
Не съм и спирка...
А ти си взе еднопосочен билет за далечна гара...
Ще бъда щастлива и сама,ще се оженя за котката си. Ще си остана слаба и пияна от безлични любови.
Пък виж за теб знам, че има много летища и спирки,нали?
Всички те могат да те задоволят,да те пренаситят за кратко...
Но виж аз не съм ефимерност... Аз съм котва...
или ме обичаш и искаш голата ми душа плюс голото тяло.. или си плати билета с кредитната карта...
аз лихви не искам...
Приятен полет и по-лека
турболенция...

петък, 24 май 2013 г.

24.05.2013

Сутрешната прохлада от планината беше слязла почти на земята...
върховете не се виждаха..
всичко беше зелено...
с простираща се трева навсякъде
маковете се радваха на слънцето,красиви и скрити между тревите
слънцето едвам се показваше измежду облаците...
и някак си беше най-красивото нещо,което бях виждала от половин година..
пътя към дома...
човек трябва да се прибира по-рядко,за да усеща липсата...да вижда красотата и да вдиша бавно от забравата и спомените в сутрешният хлад....

сряда, 22 май 2013 г.

Подарявам умрели пеперуди.....

Стомаха ми е толкова празен,че сигурно пеперудите се задушиха...
Нищо ще ги събера в един чувал,за да им устроя подобаващо погребение...
Намирам се в 100% неуспеваемост в откриването на енергоспестяваща крушка и в 110% успеваемост в убиването на пеперуди...
Ах,та този път май не бях аз... някой ги отрови с парченца авокадо,което сладко делеше  с илюзиите,докато моето сърце се пръскаше.. а вярвах в модерната хирургия за байпасиране...
И защо в нито една книга,която изчетох не пишеше как да се спасиш... как да приложиш електрошок... как се погребват умрели пеперуди... как се дели авокадо,докато ти казват че ти не си човека... как се крият илюзиите и надеждите, отново зад стени...
А малко-по-малко... почнах да отключвам вратата на голата си и празна душа..
И ето как просто се отказах от енергоспестявашите крушки...
Реших,че мога да си мия зъбите на тъмно и без това душата ми е празна,такива души не се отразяват в огледалото...
А пеперудите само искаха да пърхат с крила под мелодията на смеха и да танцуват на щастието,да запечатват моменти и пътувания на малките си крила...
Но просто се задушиха опитвайки се да излязат от пашкула на гъсеници....

неделя, 5 май 2013 г.

05.05.2013

Кога отмина една година....
А все още си спомням днешния ден все едно беше вчера...
Онзи ден,когато видях снимката ти,едвам стигнах до вкъщи... Спирах се на улицата,само и само за да мисля за теб... и в следващия момент усещах,че е 22ч. и че съм сама,спряла се по средата на тъмна улица и не мога да продължа... след което тръгвах и ситуацията се повтаряше...
Мислех си за всичко през изминалата година,за болката основно.... и най-вече че никой вече няма да види усмивката ти,че няма да мога да се прибера и да те прегърна, да се смеем... Никога...
Просто те няма...
Когато се отвори вратата на апартамента ти,очаквах да си там,надявах се...
Но никога не беше... Имаше само снимките... и ако знаеш как исках да спря тази цялата мъка,особено когато я видех в очите на майка ти....
Исках дори и в моите очи да я спра всеки път...
Не искам вървя пътя до там,където ще останеш завинаги, със свещи в ръка...
Как искам пак да можеш да се смееш,да те видя....
Как не искам времето да минава толкова бързо....
И колко ужасни могат да бъдат думите Никога и Завинаги...
Скръбта не отминава и хората не забравят,въпреки че повечето се опитват да затворят мъката дълбоко и да живеят.... някак си...
Липсваш ни, Пиле....

R.I.P.

събота, 4 май 2013 г.

Понякога имам странното усещане,че съм парцалена кукла,на която са изтръгнали това което никога не е имала,но някак си й липсва... и се питам как отново да включа емоциите на едно сърце като швейцарско сирене... запазило между дупките си хиляди мечти и скрити любови,или просто вече изтръгнато с такава сила от гърдите ми,че става течение в душата ми... И някак си измамно се опитвам да запълня дупката с фалшиви илюзии,вярвайки че някой,някога ще включи сърцето отново.... Или ще ми имплантира ново.... ако не намери здраво,без дупки ще се радвам и да го байпасира,докато търсиме новото...
Както казах имам нужда от муза....
Или по-скоро имам нужда да се влюбя...

събота, 13 април 2013 г.

The subscriber is not available at this time

Временно давам заето....
Изключих...
загубих обхват...
телефона ми дори започна да търси друга мрежа...
Не се намира...
Временно ме няма...
Знаеш ли, че обичам да изчезвам,когато думите станат твърде много....
И да не се намирам сама,понякога...
Всъщност може би искам да бъда намерена от някой, като теб...
или от теб.....
и всъщност иска ми се да е август...
да е ужасно горещо...
да не вали дъжд,за да може да е синьо безвремие...
с книги в ръце на някой плаж в Италия....
и среднощно къпане, със сигурност без дрехи....
напоследък съм блогър,който пише романтични неща....
романтизмът не ми е присъщ...
За това вероятно някоя нощ,докато спиш ще изчезна на дълга разходка сама с мислите си...
после вероятно ще се осъзная и ще се върна,за да прекарам времето до сутринта опитвайки се направя палачинки,вероятно безформени, и кафе с мляко и канела...
Но  и двамата много добре знаем,че такива вероятности няма...
И дори да има,когато ми стане прекалено любовно сама ще изчезна,а ти ще се умориш да ме търсиш....
За това сега давам заето....

неделя, 7 април 2013 г.

Дъждовно.... с джаз...

Беше неделя вечер и валеше.. беше почти полунощ...
Тя стоеше на прозореца с чаша вино,наблюдаваше движението от улицата,дъждът... слушайки джаз...
Не обичаше да прекарва вечерите си сама.. или по-скоро не обичаше да прекарва неделно-дъждовните вечери.. сама...
Мислите й се движеха в ритъма на музиката.. беше спокойно и тихо...
Града постепенно затихваше.. виждаха се само светлините от далечината и билбордовете...
Изведнъж спокойствието беше нарушено от позвъняването на вратата...
Когато отвори вратата,с изненада откри,че там е той...
Усмихваше се...
Прекараха цялата нощ в разговори,бяха се сгушили до прозореца и гледаха самотния дъжд....
Неделната вечер не беше самотна,мислите бяха споделени,чашите с вино пресушени...
И така заспаха на тих джаз,прегърнати...
Когато се събуди вече беше почти обяд... осъзна,че него го няма...
След което видя празната чаша,самотно да стой до нея...
Било е само сън,разбира се...
Тази вечер се беше случила преди много недели,преди и след много дъждове....
И него скоро не го е имало...
Само сън....
Реши се,мълчанието не помага..
С трепереща ръка натискаше клавишите...
- Хей... сънувах те...
- Хей. И аз. Помниш ли нашата неделя?
- Разбира се....
- Точно нея...
- Наистина ли ?
- Искаш ли да я повторим ?
- Жалко,че днес не е неделя... а просто вали...
- Глупаче. Днес е неделя,спри да сънуваш. Чакай ме. И мен и виното...

P.S. Защото ми е нещо любовно...

сряда, 13 март 2013 г.

Rain

Из среднощните архиви на сутрешните записки...
Състоянието,в което се намирам в момента ме кара да мисля много,да пиша много и карам хората постоянно да четат за моите душевни терзания... всичко това е противоестествено...

Събуждаш се рано сутринта,без аларма,без шума от съседите...
Небето е синьо,красиво е... виждаш едно черно петко,което те поглежда и мига с очи в очакване на прегръдка... котето....
За секунди небето е вече посивяло от облаците,които вещаят проливен дъжд...
Ставаш,както обикновено с едно силно кафе с мляко и канела,взимаш едно парче млечен Lindt,останал на масата от предната нощ... там са чашите от виното,целувките, и може би сърцето ти,което чака сигурността,за да прекрачи прага с него....
Усмихваш се... от мисълта за него...
Ето че започна да вали...
Мислиш си... Дали да не излезеш навън,за да почустваш дъжда... или да се мокриш от разстояние...
Това не е здравословно... както и платоничната любов към него...
Нещата трябва да останат такива,каквито са...
За това ще се мокриш от разстояние... и от време на време...
Спря...
Небето отново стана синьо... тук-там можеш да видиш някой облак....
И може би Дъгата....

сряда, 6 март 2013 г.

Yesterday

Светът ми крещи,че искам да се влюбя...
Дали това не е вътрешното ми съзнание подтиквано от изхабени връзки,скучни любови и безразличен секс,без споделени чувства и безлични целувки?
Дали това не е вътрешната липса ?
Днес не ми се играе с думите,не ми се мисли,не искам безличен секс,само и само да достигнеш така очаквания оргазъм,за да не се превърнеш твърде млада в стара,сърдита,средностатистическа жена,която замества секса с много работа.
Аз искам да заместя работата с него,безличния секс с нещо повече от оргазъм с него....
Искам да му показвам и разкривам себе си правейки душевен стриптийз....
Бавно и полека,за да може да сложи ръката си точно там,където желае...
Но без да взима нищо от мен,да докосва и има за кратко...
И като облека дрехите и мислите да го почувствам една идея по-близък,за да мога да отпусна глава на рамото му в студената нощ....
И ако утре всичко свърши и той си тръгне погълнал душата ми и голите ми спомени ще остане мисълта за вчера... В очакване на следващата нощ,в която ще запотим стъклата и чаршафите от споделена топлина ,мокри тела и много целувки по вратлето....

Е кажи ми да се влюбя ли крещеше света или да се отдам на момента ?

понеделник, 4 март 2013 г.

За това,което казано и недоизказано във времето и пространството,сред думи и редове,мълчания и викове....

Не мога да цитирам точно източника,но някъде беше казано: Да останем приятели е като кучето умря,но можем да го задържим....
Нали ?
Както съм казала в предишни постове,когато се прекрати една връзка бившият трябва да умре в твоето съзнание
И той не ми вярва... Днешното словоизлияние гласеше: Искам да се видим,за да си поговорим като приятели...
Грешка,ние не сме приятели,няма и не можем да бъдем,докато единия има чувства....
На мен не ми пука..... Нямам чувства...
Както близък приятел каза: Аз мога да си подтисна чувствата и пак да бъда приятел с тази жена....
Тогава пробягна мисъл през моето съзнание: А аз мога ли,да преживея да бъда само приятел с някого, към когото изпитвам симпатии ? Замислих се за мъжките приятели и приятелските чувства....
Или както казва друг приятел: няма приятелство между мъж и жена,особено ако има сексуално напрежение....
Кои от двамата е по-прав и има по-точна истина, не знам....
Мисля,че ако искаш да продължиш да бъдеш приятел с някого,не трябва да правиш секс с него...
Или ще ти хареса и ще искаш още и още....
Или не и ще се гледате засрамено...
Или пък нито едно от двете....
Но да след края на връзка определено се разсъждава за приятелството и определено се разсъждава за приятелските чувства,и дали изобщо съществуват или е някаква дълбока заблуда,която е продиктувана от самотните нощи в прегърнато-самотно-мълчание....

сряда, 20 февруари 2013 г.

Life...

За 2ч. успях да събера целият си живот в една кола,няколко куфара и много кутии пълни с книги....
Това е целият ми живот,толкова бързо преместен и настанен в чуждо жилище,за временно ползване...
И това са само ненужни вещи и дрехи,ако трябва да избирам сигурно ще взема само книгите си с мен и някоя друга снимка за спомен за любим човек...
На пътя отново,в местене между жилища и животи...
В местене и в търсене на себе си...
Какво търся точно, не знам...
Дали очаквам да преоткрия себе си или да спася себе си от случващото се... също не знам...
В отговор на всичкото загубено време и месеци... във вярата за кармата и суеверията...
За спасението му ?
Ще е по-добре да го избавя от присъствието си,мисля че така ще сме по-щастливи и двамата...
В отговор на "Обичаш ли ",вместо мълчанието...
Мога да кажа НЕ,да го изпиша, да го изкрещя, да го изрисувам,но не мога да го почувствам....
Когато се настаня удобно в новото си легло,когато успея да отдъхна и да заспя без притеснения, непробудно,когато погледна колите минаващи отдолу,когато се обърна  на другата страна и видя Витоша... Тогава може би ще усетя вълната на облекчението,която ще мине по всяка клетка и всяко косъмче на тялото ми.. Тогава и само тогава ще съм щастлива,пречистена,изпълнена с нови емоции и нови желания....
Тогава ще си отдъхна при мисълта,че ще мога отново да заспивам сама и ще мога отново да си припомня какво е усещането да си самодостатъчен....
И не,не ме моли да остана,защото повече не мога... Защото душата ми отдавна прекрачи прага и си тръгна с частите от сърцето ми...
Да,най-студения човек съм и не чувствам нищо друго освен облекчение...

петък, 15 февруари 2013 г.

Много дълго време ми отне да събера смелост да го напиша този пост,не мога да измисля заглавие....защото за това,което искам да кажа...  мисля че трудно се намират думи...
Аз съм просто един блогър и просто един художник,благодарение на родителите ми....
Благодаря им,че въпреки многото ми грешни решения,не се отказаха от мен и все още вярват в мен....
Дори в този труден момент за тях,за мен, те въпреки всичко ме насърчават да постигна възможно повече...
Въпреки моя егоизъм,голяма част от нещата,които постигам и правя са благодарение на тях и за тях....
Никога не бих могла да им простя грешките,никога не бих искала да приличам на тях,в някой отношения,но ще взема пример от тях и никога няма да спирам да вярвам в моите деца....
Заради тях ще постигна и невъзможното,няма да се откажа и ще им докажа,че този път усилият им не са били напразни...

неделя, 10 февруари 2013 г.

10.02.2013

Ако държа два билета в ръцете си?

Ще заминеш ли с мен?
Ще избереш ли никога да не се върнеш?
Ще спиш ли с мен под звездите?
Ще ядеш ли желирани бонбони,шоколадови бонбони,и още много,много сладко с мен?
Би ли скочил с мен в огромния сняг,само за да проверим колко е дълбоко?
Би ли танцувал с мен под дъжда?
Би ли дочакал с мен изгрева в някоя планина?
А ще понесеш ли да ти го кажа всичко това?
Би ли ме изтърпял в тази моя светлина с всичките ми недостатъци,с огромния ми инат,с безкрайното ми мълчание понякога 
Само и само,за да ме приемеш напълно и цялостно?

Би ли?

неделя, 27 януари 2013 г.

Едно голямо,празно,черно НИЩО

Снощи се убедих и потвърдих съмненията си,че не го обичам...

Или тогава защо бих целунала друг мъж,защо бих искала да го направя...
И непременно да ми хареса толкова,за да искам да го повторя...
Защо си прекаравах перфектно,докато слушах Светльо Хиподилски как храни Криско/ха-ха/ и подскачах, и проверявах един младеж дали е гей, и беше супер мега яко,до момента в който не се появи той....
И драмата,и моето желание да се изпаря....
Когато искам да избягам някъде,с някой друг...
Когато Мартин ми каза да си избера дестинация и билета е от него,се чувствам желана?
А той само драматизира...
С тази драма убива всичко,убива моя ентусиазъм и все едно изсмуква цялата енергия,която има в мен... И тази енергия трябва да отиде някъде,сноубордът изпива част от силите ми,но не всичките... Имам сила за още и още,но не и за драма
Мразя драмите,те убиват всичко...
Eстествено знам,че и аз не съм права,не съм цвете,всеки си има своята гледна точка,знам че съм инат,труден характер и много трудна за обичане и разбиране,знам че сутрин не обичам да говоря,даже понякога искам само да се наслаждавам на тишината и мисля,че ако няма с какво да се подобри тишината, да не се нарушава....
Но когато с един човек почнете да говорите на различни езици,когато няма какво да си кажете?
Какво остава?
Загуба... Сълзи... болка или просто едно НИЩО...
Празно,черно и голямо нищо .....
Или падаш в нищото и загубваш и малкото останало от теб,или бягаш...
Бягаш от унищожението на НИЩОТО,защото повярвайте то е безпощадно... и безмилостно,ако не бягате достатъчно бързо...
Е какъв трябва да е моя избор?
Бягство.....
Или самоунищожение ?
P.S. Отново написах това на един дъх,не трия.... Както и в живота,няма триене... Аз пиша само с химикал,не трия и съжалявам... или късам страници... без път за връщане...

сряда, 23 януари 2013 г.

23.01.2013

По принцип не съм създадена да бъда на едно място...
Аз трябва да пътувам,да видя всички красиви места,да се срещам с хора и да,това искам да е моя начин на живот....
Когато ми писне искам да живея в малка къща,която половината да е една огромна библиотека,с голяма градина....
По възможност по-далеч от хорската злоба и отчуждения...
Всичко да е прегръдки,кафе с мляко и канела,камина,вино и много любов запазена за някого специален,който да ме чете и обича, да ме разбира само с поглед и да не бягам от него,защото ще знам,че след всички пътувания и бягства,неговата прегръдка ще ме държи здраво,толкова здраво,за да не се страхувам да избягам...
P.S. Пиша това в Starbucks след като взех окончателно решение за това какво ми предстои след точно една година.... И се замислих... за любовта,от която така бягам... Всичко винаги се свежда до бягството...
Както каза днес Мартин: "Ти бягаш"....
Дори да е така,казах му че не съм създадена да бъда на едно място... 
И не бягам,може би не е останало нещо,което да ме задържи.... Или може би търся някого/нещото,което да ме върне....

вторник, 22 януари 2013 г.

22.01.2013

Страх ме е...
Защото пред теб съм прекалено много себе си...
Това са....
едни....
смесено-объркани чувства.....
А вечер....
ми е толкова прегърнато....
понякога.....

събота, 19 януари 2013 г.

Днес трябваше да навърши 30 години... Ако не се беше случил този нелеп инцидент,ако мога дори и грешно така да се изразя,на 5 май 2012г......

Радо,истината е че ни липсваш....
Колко ли неща днес щяха да се различни,колко ли неща щеше да си изживял...
Не ми се иска да мисля за тези неща,но всичко това,което се случи беше толкова зловещо и ужасно...
Искаше ми се сега да си с нас,а не да ходя по замръзналата пътека до гроба ти, стисналa свещ в ръка...
Искаше ми се да мога да ти кажа всичко,а не да са само мисли в главата ми....
Когато сме в твоя дом... навсякъде има твои снимки,присъствието ти е още там...
За съжаление... Бавят ли,бавят тази истината... Какво им струва... Време,гордост или страх.... Страх да се срещнат с последствията от това,което сториха... Стават грешки в работата,но защо трябва да струва човешки живот...
Защо всичкитe тези хора,които бяха там,които са станали свидетели не казаха нищо... за тях живота продължава.. А за други просто спря... Много хора не забравиха и не продължиха... Живеят с тази мисъл...
Когато беше жестоката борба,за събирането на подписите ми казаха: “Забрави го... Той си отиде... Нищо няма да го върне...”
Така е,нито извинения,нито признания... А жестокия начин,по който си отиде...
Нека не забравяме,нека не останем безучастни...
Всеки път,когато мисля за това очите ми се пълнят със сълзи,всеки път когато съм на гроба му също,всеки път,когато говоря с майка му,когато ме прегърне... всеки път...
Днес Радо щеше празнува своя 30-ти рожден ден...
Щеше....