неделя, 27 януари 2013 г.

Едно голямо,празно,черно НИЩО

Снощи се убедих и потвърдих съмненията си,че не го обичам...

Или тогава защо бих целунала друг мъж,защо бих искала да го направя...
И непременно да ми хареса толкова,за да искам да го повторя...
Защо си прекаравах перфектно,докато слушах Светльо Хиподилски как храни Криско/ха-ха/ и подскачах, и проверявах един младеж дали е гей, и беше супер мега яко,до момента в който не се появи той....
И драмата,и моето желание да се изпаря....
Когато искам да избягам някъде,с някой друг...
Когато Мартин ми каза да си избера дестинация и билета е от него,се чувствам желана?
А той само драматизира...
С тази драма убива всичко,убива моя ентусиазъм и все едно изсмуква цялата енергия,която има в мен... И тази енергия трябва да отиде някъде,сноубордът изпива част от силите ми,но не всичките... Имам сила за още и още,но не и за драма
Мразя драмите,те убиват всичко...
Eстествено знам,че и аз не съм права,не съм цвете,всеки си има своята гледна точка,знам че съм инат,труден характер и много трудна за обичане и разбиране,знам че сутрин не обичам да говоря,даже понякога искам само да се наслаждавам на тишината и мисля,че ако няма с какво да се подобри тишината, да не се нарушава....
Но когато с един човек почнете да говорите на различни езици,когато няма какво да си кажете?
Какво остава?
Загуба... Сълзи... болка или просто едно НИЩО...
Празно,черно и голямо нищо .....
Или падаш в нищото и загубваш и малкото останало от теб,или бягаш...
Бягаш от унищожението на НИЩОТО,защото повярвайте то е безпощадно... и безмилостно,ако не бягате достатъчно бързо...
Е какъв трябва да е моя избор?
Бягство.....
Или самоунищожение ?
P.S. Отново написах това на един дъх,не трия.... Както и в живота,няма триене... Аз пиша само с химикал,не трия и съжалявам... или късам страници... без път за връщане...

сряда, 23 януари 2013 г.

23.01.2013

По принцип не съм създадена да бъда на едно място...
Аз трябва да пътувам,да видя всички красиви места,да се срещам с хора и да,това искам да е моя начин на живот....
Когато ми писне искам да живея в малка къща,която половината да е една огромна библиотека,с голяма градина....
По възможност по-далеч от хорската злоба и отчуждения...
Всичко да е прегръдки,кафе с мляко и канела,камина,вино и много любов запазена за някого специален,който да ме чете и обича, да ме разбира само с поглед и да не бягам от него,защото ще знам,че след всички пътувания и бягства,неговата прегръдка ще ме държи здраво,толкова здраво,за да не се страхувам да избягам...
P.S. Пиша това в Starbucks след като взех окончателно решение за това какво ми предстои след точно една година.... И се замислих... за любовта,от която така бягам... Всичко винаги се свежда до бягството...
Както каза днес Мартин: "Ти бягаш"....
Дори да е така,казах му че не съм създадена да бъда на едно място... 
И не бягам,може би не е останало нещо,което да ме задържи.... Или може би търся някого/нещото,което да ме върне....

вторник, 22 януари 2013 г.

22.01.2013

Страх ме е...
Защото пред теб съм прекалено много себе си...
Това са....
едни....
смесено-объркани чувства.....
А вечер....
ми е толкова прегърнато....
понякога.....

събота, 19 януари 2013 г.

Днес трябваше да навърши 30 години... Ако не се беше случил този нелеп инцидент,ако мога дори и грешно така да се изразя,на 5 май 2012г......

Радо,истината е че ни липсваш....
Колко ли неща днес щяха да се различни,колко ли неща щеше да си изживял...
Не ми се иска да мисля за тези неща,но всичко това,което се случи беше толкова зловещо и ужасно...
Искаше ми се сега да си с нас,а не да ходя по замръзналата пътека до гроба ти, стисналa свещ в ръка...
Искаше ми се да мога да ти кажа всичко,а не да са само мисли в главата ми....
Когато сме в твоя дом... навсякъде има твои снимки,присъствието ти е още там...
За съжаление... Бавят ли,бавят тази истината... Какво им струва... Време,гордост или страх.... Страх да се срещнат с последствията от това,което сториха... Стават грешки в работата,но защо трябва да струва човешки живот...
Защо всичкитe тези хора,които бяха там,които са станали свидетели не казаха нищо... за тях живота продължава.. А за други просто спря... Много хора не забравиха и не продължиха... Живеят с тази мисъл...
Когато беше жестоката борба,за събирането на подписите ми казаха: “Забрави го... Той си отиде... Нищо няма да го върне...”
Така е,нито извинения,нито признания... А жестокия начин,по който си отиде...
Нека не забравяме,нека не останем безучастни...
Всеки път,когато мисля за това очите ми се пълнят със сълзи,всеки път когато съм на гроба му също,всеки път,когато говоря с майка му,когато ме прегърне... всеки път...
Днес Радо щеше празнува своя 30-ти рожден ден...
Щеше....