петък, 24 май 2013 г.

24.05.2013

Сутрешната прохлада от планината беше слязла почти на земята...
върховете не се виждаха..
всичко беше зелено...
с простираща се трева навсякъде
маковете се радваха на слънцето,красиви и скрити между тревите
слънцето едвам се показваше измежду облаците...
и някак си беше най-красивото нещо,което бях виждала от половин година..
пътя към дома...
човек трябва да се прибира по-рядко,за да усеща липсата...да вижда красотата и да вдиша бавно от забравата и спомените в сутрешният хлад....

сряда, 22 май 2013 г.

Подарявам умрели пеперуди.....

Стомаха ми е толкова празен,че сигурно пеперудите се задушиха...
Нищо ще ги събера в един чувал,за да им устроя подобаващо погребение...
Намирам се в 100% неуспеваемост в откриването на енергоспестяваща крушка и в 110% успеваемост в убиването на пеперуди...
Ах,та този път май не бях аз... някой ги отрови с парченца авокадо,което сладко делеше  с илюзиите,докато моето сърце се пръскаше.. а вярвах в модерната хирургия за байпасиране...
И защо в нито една книга,която изчетох не пишеше как да се спасиш... как да приложиш електрошок... как се погребват умрели пеперуди... как се дели авокадо,докато ти казват че ти не си човека... как се крият илюзиите и надеждите, отново зад стени...
А малко-по-малко... почнах да отключвам вратата на голата си и празна душа..
И ето как просто се отказах от енергоспестявашите крушки...
Реших,че мога да си мия зъбите на тъмно и без това душата ми е празна,такива души не се отразяват в огледалото...
А пеперудите само искаха да пърхат с крила под мелодията на смеха и да танцуват на щастието,да запечатват моменти и пътувания на малките си крила...
Но просто се задушиха опитвайки се да излязат от пашкула на гъсеници....

неделя, 5 май 2013 г.

05.05.2013

Кога отмина една година....
А все още си спомням днешния ден все едно беше вчера...
Онзи ден,когато видях снимката ти,едвам стигнах до вкъщи... Спирах се на улицата,само и само за да мисля за теб... и в следващия момент усещах,че е 22ч. и че съм сама,спряла се по средата на тъмна улица и не мога да продължа... след което тръгвах и ситуацията се повтаряше...
Мислех си за всичко през изминалата година,за болката основно.... и най-вече че никой вече няма да види усмивката ти,че няма да мога да се прибера и да те прегърна, да се смеем... Никога...
Просто те няма...
Когато се отвори вратата на апартамента ти,очаквах да си там,надявах се...
Но никога не беше... Имаше само снимките... и ако знаеш как исках да спря тази цялата мъка,особено когато я видех в очите на майка ти....
Исках дори и в моите очи да я спра всеки път...
Не искам вървя пътя до там,където ще останеш завинаги, със свещи в ръка...
Как искам пак да можеш да се смееш,да те видя....
Как не искам времето да минава толкова бързо....
И колко ужасни могат да бъдат думите Никога и Завинаги...
Скръбта не отминава и хората не забравят,въпреки че повечето се опитват да затворят мъката дълбоко и да живеят.... някак си...
Липсваш ни, Пиле....

R.I.P.

събота, 4 май 2013 г.

Понякога имам странното усещане,че съм парцалена кукла,на която са изтръгнали това което никога не е имала,но някак си й липсва... и се питам как отново да включа емоциите на едно сърце като швейцарско сирене... запазило между дупките си хиляди мечти и скрити любови,или просто вече изтръгнато с такава сила от гърдите ми,че става течение в душата ми... И някак си измамно се опитвам да запълня дупката с фалшиви илюзии,вярвайки че някой,някога ще включи сърцето отново.... Или ще ми имплантира ново.... ако не намери здраво,без дупки ще се радвам и да го байпасира,докато търсиме новото...
Както казах имам нужда от муза....
Или по-скоро имам нужда да се влюбя...