петък, 11 април 2014 г.

Друго време,друго място....

Искам да живея във времето на рицарите... във времето,когато не сме били зависими от ай-глупостта, във времето когато е имало истински мъже... И може би ще кажете, да имало,но те са умирали на бойното поле... Е питам аз: кой днес ще умре за родината си, за каузата си?? Може би за загубеният си телефон... Но не и за вярванията си... Чели ли сте " Гордост и предразсъдъци"? Време в което любовта е движила света....
Сега какво ни движи?
Какво кара празните ни души и купчината с кости да се движи?
Защото аз нямам стимул да го правя, движа се защото, иначе мускулите ми ще атрофира... Движа се, защото иначе ще се завивам със сланините си...
Просто искам време, в което всичко е имало смисъл...
Време, в което аз съм смисъла за някой....

неделя, 30 март 2014 г.

година по-късно...

и ето ме на... година по-късно искам да обявява завръщане... искам да кажа,че не се връщам нито по-мърда,нито научила нищо от грешките си... Просто се връщам с нов подготвен списък с новите ми грешки, с бъдещите ми грешки и някой друг провал...
Сменила поредната квартира за временно ползване, байпасирала съм отново сърцето си и дала назад, за да не се разбия в стената пред мен, поне този път...
Явно имам слонска памет за неща,които би трябвало да са незначителни в моя живот... Точно преди една година започвах да се влюбвам бавно и затъващо наричаше се Добри, преди това беше Мартин... след време се появи и Пино,от който трябваше да се откажа на време,защото заедно бяхме прекалено разрушителна сила... В отношенията между двама поне единият трябва да има спирачки и да не го вее вятъра и да няма способността да всява само разруха след себе си... За това аз и Пино бяхме катастрофална комбинация, трябваше ми точно 1 година, за да го разбера и да разбия много от собствените си илюзии... С другите беше по-лесно, но и те като всички оставят своя отпечатък,оставят своята следа,някаква непозната нотка в гласа и усмивката,(не)познати места....
И една година по-късно сякаш нищо не съм научила... продължавам да се засилвам към стените с всичка сила... една година по-късно хиляди обърнати чаши с вино, хиляди пропилени разговори в безсънни нощи и много сълзи... когато се обърнете назад какво виждате?
Разбирам защо ураганите носят женски имена, но мисля че и всички световни кризи, провали и унищожения трябва да носят мъжки имена... Защото винаги оставят по-големи поражения и следи в женската душа...
питам се колко поражения ще съм нанесла другата година по това време...? дали ще трябва да изхвърля сърцето си на боклука,за да може някой клошар с дрипите си да го обича като последното съсухрено късче хляб захвърлено непотребно в боклука?...
защото останките и развалините трудно се обичат.... само се целуват и миризмата им се попива в нощите,когато всичко и нищо е загубено...в нощите,когато ти се иска да вземеш нечие сърце и да го стъпчеш на прах,защото и твоето е излишно... поне да не си сам в страданието...