четвъртък, 10 декември 2015 г.

Слизам няколко спирки преди моята
За да усетя как мъглата пълзи по цялото ми лице
Студено е
И не е от времето
Ще изпуша няколко цигари
Не бързам
Няма за кой
Никой не ме чака вкъщи....

понеделник, 7 септември 2015 г.

If I needed you, would you come to me?

"обичаш ли ме?"
"обичам те" се чува и февруарският вятър отнася думите някъде на далече
понякога тези думи отекват в теб и ще носят най-тъжният спомен
понякога ще минаваш по старите улиците и ще си спомняш за мен с усмивка...
понякога градът ще е толкова пуст, понякога толкова красив,защото носи толкова спомени...
ще чуваш капките по прозореца ти нощем,ще се обърнеш наляво да ме прегърнеш, за да не ми е студено
но аз няма да съм там.. и лявата половина ще е студена като дъждът....
понякога ще искам да ти разкажа за времето вътре в мен...
понякога ще  искам да държа ръката ти, ще се обърна назад, за да я хвана, но няма да има никой...
Понякога пълнолунието ще дълбае всички липси в нас...
светлината от луната ще минава през душата и ще прави нощите още по-самотни....
понякога ще сме заедно в мислите си, ще се въртиме в отделни легла и ще се сънуваме...
това е почти равносилно да сме прекали нощта заедно....
понякога ще ми липсваш толкова много,че няма да знам какво да правя с ръцете си, когато не те докосват...
само ще се усмихвам....
защото знам,че това понякога е винаги....

някои хора се обичат завинаги, за мен ти си този човек не го забравяй

някои хора просто никога не могат да бъдат заедно, мисля че ние сме от тези хора...

08/02/2015

вторник, 21 юли 2015 г.

Последният лист

На Г.
(вдъхновено от разказ на О.Хенри)

Когато и последното листо падна под краката ми, удавено в локвата се молех и любовта ми да удави
Но тя плуваше добре... Дори дъждовните бури не я спираха
Когато и последното листо докосна мократа и студена земя се надявах и последната надежда да умре.
Но и тя плуваше добре в сълзите ми.
Добре съм
Дишам 
Значи съм добре
Пишех ти писма върху есенните листа....
Там те чакат твоя отговор...
Нарисувах ти картини върху есенното небе...
В момента тъжно скрити в някой ъгъл на стаята....
И сега вятърът носи тези спомени
Удря ги в скалите и ги изпраща отново на морският бряг, където чакат отново и отново това да се повтори....
Подарявам ти залеза на нашата раздяла, най-красивият, от най-чистият спомен, който имам за нас...
Искам да те запомня такъв какъвто беше, когато ме обичаше, когато ме дърпаше на улицата само за да ме целунеш, да запомня топлината ти, изящните ти ръце, как галеше кожата ми, косата ми.....
Искам да те запомня какъв беше, когато ми разкриваше нов свят и ме учеше на нови неща, сега вече се уча без теб....
Искам да те запомня какъв беше преди да посветя тази картина на теб, какъв беше когато ме обичаше....
Искам да запомня този човек, който ми даде всичко...
Не искам да помня безчувственият човек, който ме отблъсна, не искам да помня тежките ти думите, не искам да помня ножовете, които заби в мен, не искам да си спомням как обеща, а никога не помисли за връщане.... Как отказа да се замислиш за секунда за очите, как не склони... не искам този жестоко болезнен спомен....
Искам да те запомня човекът, който ми донесе листата в онзи есеннен ден..... 
Но помня човекът, който разби сърцето ми с насълзени очи.... 
Нека вятъра отнесе всички листа и писма, които имам за теб, пусни твоят отговор по морето, силата с която ме удряш в скалите ще ми ги изпрати... 
А аз... 
Аз ще се опитам да ги хвана и прочета.
Може би в тях отново ще ме обичаш
Посвети ми го.... 
Аз ще ти посвещавам всяка следваща картина....
Но следващите есени листа.... кой ще ми ги посвети.... кой ще ги събере за мен
Защото когато и последният лист падне,любовта ми към теб ще умре.... 
Може би завинаги
С последният лист
Но аз го имам запечатан завинаги в рамка.....
Явно и тази любов е запечатана завинаги....
Само че тя не се оказа големият ми триумф и най-голямата, истинска и сродна душа... 
Както си мислех
Както вярвах
Защото трябва да е взаимно, а спря да бъде, когато падна и последното листо
А това беше моят последен паднал лист.....
В студеният есенен ден....
Моята смърт за любовта на живота ми

събота, 4 юли 2015 г.

Поля от слънчогледи

Тази песен звучеше в главата ми на едно от най-тъжното ни завръщане. Дори да не вярваш започнах да съжалявам в момента, в който взехме решението. Просто ме беше страх да ти кажа...
Сега тази песен звучи в главата ми, тъжно звучене....
Уча се....
Всеки ден и минута, от малките забележки, които ми праваше...
Иронозирам се, научих се на морал, на ценности, да обичам ( всъщност научих се как да показвам,че обичам теб, не да обичам други, такива скоро няма да има.)
Но теб те няма... За да видиш тази промяна... Никога няма да видиш..
Първата година след раздялата била най-тежка...
После Ставало по-лесно...
Все още не мога да говоря за теб и какво се е случило, образува се една топка в стомаха ми, която стига до гърлото и потича от очите ми...
Никой от приятелите ми не каза лоша дума за теб, аз не бих го позволила...
Никога няма да кажа лоша дума за теб.
Все още е трудно да сдържам сълзите си, шест месеца по-късно...
Разбира се,че и аз искам да продължа.
Радвам се за теб,че успя да го направиш, желаята ти цялото щастие, дори аз да не съм причината за усмивката ти повече.
Вече се въздържам, когато видя нещо, което знам че ще ти хареса да ти го купя... няма вече на кого да ги подарявам.... Събрала съм прекалено много спомени и подаръци, никога неподарени и затворени да събират прах, аз отварям тази кутия със спомени от време на време, за да се почувствам отново жива.
Тъжно ми е да пиша за тази раздяла и за теб.
Тъжно ми е от избора ти, опитвам се да го приема, опитвам се да приема,че ще трябва да те видя с друга.
Ако е истинско няма да изчезне.
Истинските нещата не изчезват...
Но ти беше истински и изчезна.
Как да се опитам да вярвам на минали думи, и че някой ден ще се върнеш
Не вярвам в някой ден
Не вярвам,че вече ще живея истински
Вярвам,че ти беше човекът
Надявам се все още да го чувстваш и ти за мен...
И да, смятам че трябваше да продължим дори да се разрушим напълно, поне щяхме да сме го изживели до край...

На Г.

неделя, 31 май 2015 г.

Спомен за лято 

И няма да Има вече:"защо настъпи този охлюв.. ? Внимавай!"
И няма вече да си играем с котката пред блока
Няма да има вече самотната пейка в южния и премръзналите ни ръце....
Няма да си готвиме и да опитваме странни бири
Няма да гледаме гръмотевичната буря
Няма да се караме за одеалото и за по-удобната възглавница(всички са за теб, избери си... Дори може да си избереш която искаш половина от леглото)
Няма да има кой да ти се сърди за безумни неща
Няма да има кой да ми прави кафе сутрин
Нито ще има с кой да готвя палачинки в някоя неделна сутрин
Няма да има кой да ми приготви закуска
Няма да има кой да ме обича
Но ти ще намериш някоя да те обича и ти нея... Дори вероятно много скоро
Живота продължава и явно си продължил все едно никога не си ме срещал....
А сега се научи да казваш сбогом завинаги
Сбогом, любов...

неделя, 10 май 2015 г.

Лежа върху отсъствието ти..
вече месеци нареди...
толкова свикнах с него,че то ми е одеало...
след теб останаха липси, празнина,мебелите и стените рухнаха след теб...
нямам място вече в този апартамент и под този покрив..
парадокса е,че скоро ще сменя апартамента и мебелите,но отсъствието ти ще е с мен навсякъде...
казват,че след време се свиква...
ти беше човекът
ти беше мъжът
ти беше всичко
радвам се,че успях да те спася от себе си...

четвъртък, 9 април 2015 г.

Моментно

Моментът, в който разбираш, че е времето да си тръгнеш отдавна е изтекло..
Моментът, в който знаеш,че къдриците ти вече нямат място на косата ти, защото не ти принадлежат...
Моментът, в който заключваш спомените си, затваряш сърцето си, заравяш чувствата си и умираш....
Моментът, в който сама се погребваш....

В такива моменти стискаш зъби, прехапваш устни до кръв, събираш всичко в себе си, което имаш и си тръгваш..
Тръгваш си от себе си, от него, от миналото, настоящето и бъдещите мечти....

В моменти като този осъзнаваш, че сълзите ти са свършили,че болиш и тъжиш повече от колкото малкото ти тъжно тяло може да понесе...

Рзбираш, че си приоритет, не избор, не няколко часа разлика, че си всичко и винаги ще бъдеш... Знаеш,че извиненията не променят миналото, не заличават грешките, но поне знаеш, че си дала най-доброто от себе си и то не е било достатъчно....
Когато си имала нужда от време да събереш парчетата си, време, за да бъдеш готова, че си изпуснала шансовете си, защото не си знаела как да ги задръжиш, но и той не можеше да чака вечно...
Разбираш,че "съжалявам" и усилията ти, времето не променят нищо, не заличават нищо... че се изморяваш прекалено много в един момент.

Моментът, в който виждаш живота си и мечтите си разбити, и само мигаш с празен,насълзен поглед.

Моментът, в който разбираш,че хората не живеят от чувствата си, а от разума си, който ги погубва... Когато разбираш,че чувсвата ти са те погубили и смазали, защото нямаш разум,а сърце....

Че животът продължава, независимо колко страдаш.... че в един момент сълзите спират,че точно когато си изгубила себе си в нищото и погубената любов... Тогава знаеш,че е време да станеш, да спреш дъжда, да събереш дрехите си, да прибереш подаръците за годишнината ви в празната кутия, и да я заровиш дълбко...
И от време на време, след години, след други животи да си спомняш, да махаш прахът и минаваш през улиците, където сте се държали за ръка, да събереш смелост да седнеш на масата където седяхте преди толкова животи....  Да погледнеш залеза и да не те боли, да гледаш луната и да не мечтаеш...
Тогава след време разбираш,че си оцелял,че сърцето ти не е нищо повече освен швейцарско сирене, на хиляди дупки, дълбоки като яма,че раните заздравят, че си обичала и друг път... че с голямата любов живота не свършва, че света не спира заради мъката ти.... Но вече е късно и си вакуумира сърцето си, за по-сигурно дори го замразяваш... този път слагаш катинара, на така или иначе този празен хладилни, в който лежи сърцето ти....

Тогава се научаваш да вечеряш сама, да обичаш сама или отново някой друг....

Че живееш, дори душата ти да е умряла, тялото живее....

И това е най-страшното.....


петък, 13 февруари 2015 г.

Пълнолунието и липси

има такива вечери, в които дори и чашата вино не може да заличи липсата ти....
има такива вечери, в които душата е по-размръзнала от тъмния ми прозорец...
вечери, в които ръцете ми искат да бъдат стоплени, а тялото прегърнато...
вечери, в които пълнолунието прави липсата ти още по-осезаема, а леглото още празно...
всяка вечер след теб е такава... безкрайна и самотна...

събота, 24 януари 2015 г.

 Раздяла....


На раздяла ще мълчим...
ше стиснем ръце, ще се прегърнем, ще се целунем за последно...
Аз ще сдържам сълзите си...
Ти ще стискаш сърцето си, докато кръв започне да капе от него...

След това дълго време ще избягваме улиците, през които сме минавали усмихнати и сме се държали за ръце....
Ще бягаме далеч един от друг, само защото гласът ти ще породи хиляди спомени в съзнанието ми....
Дълго време ще ни виждам отразени във витрината на магазина отсреща...
Дълго време ще се припознавам в момчето отсреша на тротоара.... и ще се опитам да ти помахам, после ще срещна глупавият поглед отсреща и ще се усмихна още по-глупаво....
Ще посягам към телефона и ще искам да чуя гласът ти... ще усещам допира ти, върховете на пръстите ти, топлината ти и липсата ти...
Защото това остава липси...
Защото вече няма да има слънце в празните дъждовни улици... 
Няма да ги има и нощните разходки и безкрайните разговори...
След раздялата остават празните стаи, незаключените врати, счупените кости, смачканите дрехи от статото слонове минало през тях...
След нея не остава нищо от теб....
И нищото дълбае дълбока дупка в душата ти, а ти търкаш ли с гумата и се пробваш да заличиш следите...
Но после осъзнаваш,че това са следи, които са издълбани толкова дълбоко в теб,че не ти остава нищо друго освен да живееш с тях... или без тях, въпрос на гледна точка...
След любота не остава нищо и толкова...
Не искам да разказвам повече недописани истории, не искам да дълбая душата си по-дълбоко и да откривам колко е празна, не искам сърцето ми е като швейцарско сирене, и като такъв часовник с невероятна точност да помни всеки детайли и всяка дума да отеква в съзнанието ми.....

И накрая разбираш,че когато сърцето ти е разбито вече няма място за теб под слънцето и звездите вече не светят за теб.... че някой те е оставил получовек....че те е изпразнил от смисъл...
 Само малките светулки ще те изведат от мрака на празната ти душа, но ти не можеш да ги видиш още или те не идват при теб.....
 И после нищо.....

неделя, 18 януари 2015 г.

океан



"Усмихни се! Има хора, които в сърцата си никога не се разделят!"
Недялко Йорданов
и какво ти остава... да завъртиш ключа на колата, да минеш през няколко улици, да спреш на няколко светофара и да паркираш пред входа или зад блока, за да не разбира никой че си там....
да прекараш часове в колата с мислите си,да знаеш че физически ( а може би и духовно) в момента сте разделени... да гледаш тъмният прозорец и да изпушиш кутия цигари...
да се впуснеш в хиляди илюзии за любовта и времето, за това че някой ден и твоята ръка няма да бъде пусната... 
за думите...
които са лишени от смисъл и сила... защото любовта е океан... безкраен и с огромните си вълни те удря в брега и те отнася към дълбините, за да изхвърли обратно на брега...
това съм аз, изхвърлена на брега, и събирам останките си....
и ще градя пясъчни замъци върху празни обещания...
усмихвам се....
паля отново двигателя и поемам по пътят обратно, вече дори нямам сълзи и осъзнавам....
че съм едно празно малко, но много тъжно тяло...
това е всичко което остава след голямата любов...
тъга, галена от вълните на океана....
а може би накрая ще разбереш,че си била просто една перла изхвърлена на брега на тъгата....