събота, 24 януари 2015 г.

 Раздяла....


На раздяла ще мълчим...
ше стиснем ръце, ще се прегърнем, ще се целунем за последно...
Аз ще сдържам сълзите си...
Ти ще стискаш сърцето си, докато кръв започне да капе от него...

След това дълго време ще избягваме улиците, през които сме минавали усмихнати и сме се държали за ръце....
Ще бягаме далеч един от друг, само защото гласът ти ще породи хиляди спомени в съзнанието ми....
Дълго време ще ни виждам отразени във витрината на магазина отсреща...
Дълго време ще се припознавам в момчето отсреша на тротоара.... и ще се опитам да ти помахам, после ще срещна глупавият поглед отсреща и ще се усмихна още по-глупаво....
Ще посягам към телефона и ще искам да чуя гласът ти... ще усещам допира ти, върховете на пръстите ти, топлината ти и липсата ти...
Защото това остава липси...
Защото вече няма да има слънце в празните дъждовни улици... 
Няма да ги има и нощните разходки и безкрайните разговори...
След раздялата остават празните стаи, незаключените врати, счупените кости, смачканите дрехи от статото слонове минало през тях...
След нея не остава нищо от теб....
И нищото дълбае дълбока дупка в душата ти, а ти търкаш ли с гумата и се пробваш да заличиш следите...
Но после осъзнаваш,че това са следи, които са издълбани толкова дълбоко в теб,че не ти остава нищо друго освен да живееш с тях... или без тях, въпрос на гледна точка...
След любота не остава нищо и толкова...
Не искам да разказвам повече недописани истории, не искам да дълбая душата си по-дълбоко и да откривам колко е празна, не искам сърцето ми е като швейцарско сирене, и като такъв часовник с невероятна точност да помни всеки детайли и всяка дума да отеква в съзнанието ми.....

И накрая разбираш,че когато сърцето ти е разбито вече няма място за теб под слънцето и звездите вече не светят за теб.... че някой те е оставил получовек....че те е изпразнил от смисъл...
 Само малките светулки ще те изведат от мрака на празната ти душа, но ти не можеш да ги видиш още или те не идват при теб.....
 И после нищо.....

неделя, 18 януари 2015 г.

океан



"Усмихни се! Има хора, които в сърцата си никога не се разделят!"
Недялко Йорданов
и какво ти остава... да завъртиш ключа на колата, да минеш през няколко улици, да спреш на няколко светофара и да паркираш пред входа или зад блока, за да не разбира никой че си там....
да прекараш часове в колата с мислите си,да знаеш че физически ( а може би и духовно) в момента сте разделени... да гледаш тъмният прозорец и да изпушиш кутия цигари...
да се впуснеш в хиляди илюзии за любовта и времето, за това че някой ден и твоята ръка няма да бъде пусната... 
за думите...
които са лишени от смисъл и сила... защото любовта е океан... безкраен и с огромните си вълни те удря в брега и те отнася към дълбините, за да изхвърли обратно на брега...
това съм аз, изхвърлена на брега, и събирам останките си....
и ще градя пясъчни замъци върху празни обещания...
усмихвам се....
паля отново двигателя и поемам по пътят обратно, вече дори нямам сълзи и осъзнавам....
че съм едно празно малко, но много тъжно тяло...
това е всичко което остава след голямата любов...
тъга, галена от вълните на океана....
а може би накрая ще разбереш,че си била просто една перла изхвърлена на брега на тъгата....