четвъртък, 9 април 2015 г.

Моментно

Моментът, в който разбираш, че е времето да си тръгнеш отдавна е изтекло..
Моментът, в който знаеш,че къдриците ти вече нямат място на косата ти, защото не ти принадлежат...
Моментът, в който заключваш спомените си, затваряш сърцето си, заравяш чувствата си и умираш....
Моментът, в който сама се погребваш....

В такива моменти стискаш зъби, прехапваш устни до кръв, събираш всичко в себе си, което имаш и си тръгваш..
Тръгваш си от себе си, от него, от миналото, настоящето и бъдещите мечти....

В моменти като този осъзнаваш, че сълзите ти са свършили,че болиш и тъжиш повече от колкото малкото ти тъжно тяло може да понесе...

Рзбираш, че си приоритет, не избор, не няколко часа разлика, че си всичко и винаги ще бъдеш... Знаеш,че извиненията не променят миналото, не заличават грешките, но поне знаеш, че си дала най-доброто от себе си и то не е било достатъчно....
Когато си имала нужда от време да събереш парчетата си, време, за да бъдеш готова, че си изпуснала шансовете си, защото не си знаела как да ги задръжиш, но и той не можеше да чака вечно...
Разбираш,че "съжалявам" и усилията ти, времето не променят нищо, не заличават нищо... че се изморяваш прекалено много в един момент.

Моментът, в който виждаш живота си и мечтите си разбити, и само мигаш с празен,насълзен поглед.

Моментът, в който разбираш,че хората не живеят от чувствата си, а от разума си, който ги погубва... Когато разбираш,че чувсвата ти са те погубили и смазали, защото нямаш разум,а сърце....

Че животът продължава, независимо колко страдаш.... че в един момент сълзите спират,че точно когато си изгубила себе си в нищото и погубената любов... Тогава знаеш,че е време да станеш, да спреш дъжда, да събереш дрехите си, да прибереш подаръците за годишнината ви в празната кутия, и да я заровиш дълбко...
И от време на време, след години, след други животи да си спомняш, да махаш прахът и минаваш през улиците, където сте се държали за ръка, да събереш смелост да седнеш на масата където седяхте преди толкова животи....  Да погледнеш залеза и да не те боли, да гледаш луната и да не мечтаеш...
Тогава след време разбираш,че си оцелял,че сърцето ти не е нищо повече освен швейцарско сирене, на хиляди дупки, дълбоки като яма,че раните заздравят, че си обичала и друг път... че с голямата любов живота не свършва, че света не спира заради мъката ти.... Но вече е късно и си вакуумира сърцето си, за по-сигурно дори го замразяваш... този път слагаш катинара, на така или иначе този празен хладилни, в който лежи сърцето ти....

Тогава се научаваш да вечеряш сама, да обичаш сама или отново някой друг....

Че живееш, дори душата ти да е умряла, тялото живее....

И това е най-страшното.....