неделя, 3 септември 2017 г.

Оставаме

Не пиша тук...
Нямам нужда..
Заета съм с реалността
Последните месеци претърпях катарзис на чувствата си, на приятелите си, на живота ми до момента
Тази година не беше най-добрата за мен, до момента все още нищо не се е подобрило
Тази година беше година на загуби и научени уроци
Претърпях най-голяма загуба в живота си, още не вярвам,че е истина
Утре имам рожден ден, всеки ден в продължение на 27 години баба ми всеки ден ми честитеше този ден
Тази година няма да ми се обади, няма да ми пожелава хубостите на света, няма да види децата ми, няма да види приятеля ми, няма да чуя гласът й, няма повече да ме ядосва
От онези моменти, които никога не оценяваме достатъчно, и които никога не стигат достатъчно
От онези моменти, когато телефона мълчи- завинаги
А ти не можеш да набереш отново този телефон, не защото си забравила вече седмици наред, а защото няма кой да отговори от другата страна.
Но живота е за живите, колкото и тъжно да звучи.
И въпреки това...
Загубих човек, който обичах по най-чистият и безкористен начин, от онази чиста платонична любов, от онази любов на очакване
Няма виновни, ще си го повтарям до последно
Когато преживееш най-голямата загуба в живота си, а този, който обичаш дори не ти подаде ръка, значи обичаш напразно и трябва да продължиш
Така и направих, вярвам че всяко зло е за добро
Загубих приятели си, в следствие на загубата и грешките спрямо човека, който обичах
Те избраха и не бях аз
А когато станеш избор за приятелите си, си задаваш въпроса: те приятели ли са ми?
И си отговаряш без да търсиш повече отговори или да задаваш повече въпроси
Но когато намерих отговора на този въпрос искам само да кажа: Благодаря, мили приятели!
Благодаря,че ми отворихте очите на време за дребните си души, и за ценният урок.
И последната загуба, която последно дойде като най-тежкият удар по кръста ми- наложи ми се да си търся нова работа.
И така, живота продължава за мен- пътувам, обикалям планини, влюбвам се, и не съжалявам за ръката, която държа днес, не спирам, защото имам опора.
Така каза и той вчера: Трябва съм опора..
Планината лекува, правилната прегърдка също лекува...
Пътя е труден
Лятото беше дълго
Днешната буря предсказа
идващата есен
Предстоят ми още пътувания, докато падне снегът
Лятото си отиде, но неговата ръка е тук
Топло е през нощта
Отива си лятото..
Но аз оставам, нищо че е есен
И вярвам
В новото начало...

петък, 28 юли 2017 г.

"може би никога не е трябвало да бъдете разделени"

мълчанието запълва всички празнини между нас
оставяйки океани от липса ти
онази дълбока емоционална липсва и празнина
онази болезнена емоционална привързаност между нас
можеш ли да мразиш достатъчно и да обичаш прекалено
едновременно
можеш ли да поставиш тази история в папката: "недовършени и провалени истории"
можеш ли да я четеш гласно
вярвам в съдбата
или поне оправдавам провалената ни история с нея
вярвам,че понякога, само понякога срещаш правилният човек
срещаш сродната си душа
онзи който е създаден за теб
и просто се разминавате
най-тъжното разминаване
просто оставям всичко на простата случайност
че така е трябвало да стане
когато те гледам по телевизията или на запис успявам да издържа не повече от 5мин преди да избухна в тих плач
нараних те в слабостта си и болката си
нашата история няма да завърши и с заживели щастливо чак до Сирия
нашата история няма да има детска стая
няма да има пътуване до Италия, както си бяхме обещали
няма да има повече разменени книги и дискове на Синатра
нашата история няма да има повече сълзи
защото най-голямата болка няма сълзи
отварям устни в усилието си да те извикам
но сетне осъзнавам,че няма кой да ме чуе
няма никой
продължавам да те търся сред тълпата
продължавам да се оглеждам за някой, който да ме направи цяла
няма
никой
ти си единственият човек, който може да ме срине ниско на земята и там да ме разбие на парчета
сигурно си събрал някое от тези парчета
защото моето сърце остава и е твое
това са от онези отношения, за които не си готов и никога не можеш да преживееш
просто ги покриваш с другите емоции от пътуванията и болната усмивка
за да живееш
за да съществуваш
исках да вярвам, че си ти
че сме ние
може би ако те бях срещала по-рано сега щях да съм друг човек и щях да мога да дам повече любов
но не бях
бях развалина
след теб съм тотално лишена от способността да чувствам
оставих всичко на Пиротска
потърси сърцето ми там
може би все още те чака
аз се изморих да водя тази предварително загубена битка
осем месеца битка
осем месеца безсънни нощи
толкова месеци през които нито един път не си ме докоснал, но докосна всяка една частица от душата ми и сърцето ми
може би това е истинската любов
някой да обича повече душата ти от тялото ти.......

спирам, този текст стана прекалено дълъг
както каза Крис: може би никога не е трябвало да бъдете разделени. имате прекалено силна емоционална връзка

може би в друг живот сме били заедно
може би ще бъдем в следващият
в този не успяхме

надявам се да ми простиш слабостта и някой ден да забравиш колко те нараних
и как аз умрях вътрешно, за да те пусна да си тръгнеш

няма какво повече да се каже за теб

душата ми се разкъса от липсата ти
ще обичам спомена за теб
друго не ми остава

понеделник, 10 юли 2017 г.

Онова усещане на особена непоносимост да дишаш..
Дишайки всъщност да се задушаваш
Всеки дъх да ти разбива сърцето..
Не си сигурна дали се задушаваш, заради това усещане или заради разбиването на сърцето ти
Това причинява липсата- особена непоносимост да дишаш

петък, 30 юни 2017 г.

Когато съдбата обича да си прави шеги с теб

Да си поръчаш книгата му
Да я получиш на рожденият му ден
Да чуваш гласът му от страниците
Съдбата обича да иронизира болката всеки ден

четвъртък, 29 юни 2017 г.

тишина

Мълчиш.
Мълчиш ме в съзнанието си, в сънищата си, в онлайн пространството, мълчиш ме в разминаванията ни.
Както пише Г.Господинов, в нашето разминаване има повече любов от всички срещи на света...
Мълчиш.
Но и двамата знаем,че ме търсиш с поглед по Пиротска, озърташ за мен дали ще изкоча зад някой ъгъл
Чуваш смеха ми и мълчанието ми.
Намираш ли ме?
Търсиш ли ме в спомените си?
Търсиш ли ме около дома на киното, виждаш ли ни заедно да се разхождаме по Пиротска?
Снимаш ли моменти и залези за мен в съзнанието си?
Аз имам цяла колекция моменти и залези, които пазя за евентуално ти завръщане.
Имаш ли още любов за мен?
Когато четеш Джубран, сещаш ли се за мен?
Откриваш ли ме в думите?
Аз имам толкова любов,че не мога да я побера в думи
Мога ти чета поезия, арабска, българска, всякаква
Имаме толкова любов един за друг
А къде я оставихме?
Може би я изпуснахме някъде по Пиротска или остана в покрайнините на града, където все още яде сладолед и си говори за войната.
Мълчиш?
Защо?
Нека да си поговорим, за Сирия, например...?
Нека да пушим наргиле в спомените си и нека да споделиш последните си спомени..
Миришеше ли на жасмин?
Разкажи ми как обиколихте цялата страна?
Как усещаше вътрешно,че нещо ще се случи?
Можем ли да достигнем онази интимност и споделеност в погледа, в присъствието на другия?
Мълчим.
Тишината убива.
Тишината убива дори най-силната любов..
Обичам те в миг от вечност в тишината.
Обичам обгърната в тишната на неизказаните думи и безкрайното разминаване.
Умирам в опита си да те премълча и да победя тишина.
Умирам в опита си завинаги да те пусна.
Умирам в опита си да чакам без надежда
Тишина убива надеждата
Тишина е.
Мълчание е.
Да, любов е.
И двамата го знаем
Но любовта не може да победи тишаната и мълчанието.
А в съзнанието си крещим
Крещим от любов, за любов
А всъщност се разминаваме с цялата любов, която никога не споделихме
Тези думи са слаби, нищожни, недостатъчни, изгубени от смисъл..
Да те пусна да си тръгнеш за мен е една голяма смърт.
Грандиозно душевно самоубийство.
Някои думи са по-добре неизказани, и трябва да си заровиш дълбоко, да ги посещаваш само в сънищата си или да ги посещавам сама, без теб.
За това трябва да те пусна.
Всичко е грешно.
Няма нищо, което да искаш да чуеш вече.
Разкъсах душата си от липсата ти.
Мълчиш.
Какво искаш да чуеш?
Обичам те.
Това прави ли те по-жив или по-нешастен?
Мълчиш.
Как се обича в мълчание?
Да, любов е казват.
Но любовта не се мълчи.
А ние се разминахме в мълчанието си...
Тишината убива...
Недей да мълчиш повече..


понеделник, 26 юни 2017 г.


...така изниква прошката — не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта.
"I wondered if that was how forgiveness budded; not with the fanfare of epiphany, but with pain gathering its things, packing up, and slipping away unannounced in the middle of the night." Khaled Hosseini, The Kite Runne


Обичам...
искам...
търся...
прощавам...
губя....
търся се сред тези думи, търся себе си сред загубените емоции, разбито ти сърце, разбирата ми душа
липсата ти е осезаема, особено, когато искам да чуя гласът ти или да видя усмивката ти
грешките, когато обичам са ми присъщи
протягам ръката си, за да ми простиш
аз ти прощавам
не ям, не спя, не живея, не дишам...
единственото спасенение да бягам от себе си
в търсене на нещо ново
но всъщност искам да намеря теб
ще ми просиш ли
глупостта
лъжите
любовта
ако продължавам да търся ръката ти, ще я протегнеш ли към мен
ще ме прегърнеш ли
ще се върнеш
ще говориш ли
върпоси, върпоси
губя се в тях
давя се в океаните между нас
не дишам
живея привидно...
обичам
всеки, който обича някой, който не го обича
умира бавно ден след ден
искам да съм свободна
а не мога без теб

понеделник, 19 юни 2017 г.

има дни

това са от онези дни, в които целият свят те е предал
и търсиш смисъл
на това къде си сбъркал
защо се е стигнало до тук
и защо никога не си достатъчен
израствам в годините, но дали израствам в душата си
или тя е вече толкова стара,че не може да поеме повече
това е от онези вечери, в които изпивам цяла бутилка и не мога да спя
от онези сутрини, в които ще се събудя рано около 4-5 и ще отида да тичам
това са от онези дни, в които ще се оправдавам през себе си,че не съм стигнала до никъде
или че съм стигнала предела си
или как това ще е една от онези безсънни нощи...
и се радвам,че го има този блог, за да мога да крещя тук
не искам да се извинявам, че съм почти на 30 и всички около мен имат семейства, деца, гаджета, а аз имам кариера и котки
не искам
защото аз това искам
искам си самотата, искам си котките, искам да развивам своите проекти и не искам да се опрадавам за това,че нямам мъж, който да ме води някъде или с който да пътувам
и твърде често мечтая за пътуване
но там се качвам сама в колата си и заминавам
и не защото ми е по-приятно сама или по-лесно през целият път да се страхувам
а просто защото е по-лесно
по-постижимо
и знам,че това би била една от онези вечери, в които пия вино и не мога да спра да плача
защото аз по-добре от всичко знам,че кариерата и красотата не носят щастие, и утре пак ще се събудя сама, и вдругиден пак....
но съм щастлива от избора, който правя всеки ден
и сигурно това е парадокс
но да, избирам да стана да отида да работя в една организация, която мразя, след което да тичам и да върша работа за неправителственият сектор, да ходя в лагерите, да събирам дарения, да организирам събития... без пари
и това да ме прави щастлива
и да тичам до залеза, надявайки се да стигна до себе си или онази отдавно изгубена част, която търся някъде между вълните и празните любови...
а знаете ли как на 17 мечтаех за щастие
а знаете ли как това щастие се разби години по-късно в краката ми
и сега не вярвам
в нищо....
и гоня безкрая....

четвъртък, 11 май 2017 г.

Белези

Миналата година по същото време бяхме разбирателство и щастие.
Когато ме попитаха дали се чувствам добре с него, аз отговорих да.
Сега ако някой ме попита как се чувствам не бих могла да дам отговор
Не се чувствам
Никак
Освен че ми е празно, безразлично и нараненно
Не се чувствам
Една от сутрините, когато се будя в 4 сутринта, и имам вкус на бира в устата си от предната вечер, и се въртя в леглото, а мислите ми сякаш излизат от главата ми се и блъскат в тавана
Обещах повече да не говоря за него, с него, на него
Обещах си всички да си запазим и малкото достойство, което ни е останало, за да продължим напред
Все едно последните месеци не са съществували
Но не е толкова лесно
Не е лесно да напуснеш, да си тръгнеш, да забравиш, когато усещаш една болка, едно усещане на недовършеност, несподеленост, ранимост, предателство в стомаха си и гърлото си
И то не иска да излезе
Не може да го повърнеш, защото умрелите пеперуди засядат в гърлото ти и би умряла от задушане, при липсата на въздух всяка сутрин при мисълта ти за него
Спирал ни дъхът по различни причини, нали
Обръщам тази страница
За да има разговор, трябва да е взаимно или може би и двамата не можем да надраснем себе си
Защото сме се вглъбили в това колко ни е наранил другият без дори да помислим за неговата болка, и няма излизане от този кръг, в който не можем да преминем собственото си его
А трябва да е стълба, да се изкачим по нея, да сложим край на това и да продължим, по един или друг начин
С приемане, не с отричане
Защо ровя в старите рани ли
Защо не оставя раната да зарастне
А какво ще стане с белега, който ще ми остави
Еми, ако не искам да е белег, а просто да зарастне все едно никога не е била
Само да имам лош спомен от падането
Отричане и бягане от себе си, това е което в момента правя, а раната не зараства, не става на белег, защото е отворена и кърви
Дали ще спре
Не знам
Дали ще бягам към себе си, за да се сблъсквам със страховете си
Опитах се
И той каза не
От тогава живея в отричане на живота, на хората, на възможностите, на себе си, на него, на какво беше, на какво можеше да е, на какво е
И това боли
Защото осъзнавам каква е реалността, в която живея
Просто не искам да я приема
Вярвах
В него
Сбърках
И това ме извади от равновесието ми
Не съм на себе си
Едва ли някога ще бъда


сряда, 10 май 2017 г.

10/05/2017

Истината е,че накрая се примиряваме с по-малко, отколкото заслужаваме.
Примиряваме се,че ще живеем с някой, когото няма да обичаме истински и няма да има истинска емоция.
Че всико умира...
Дъждът те измива, прощавам ти, че си тръгна без думи, прощавам ти че не понесе емоцията ми...
Прощавам си и на себе си, за всички думи и болки, които ти донесох
Прощавам ни...
Всяка любов е една малка смърт...
А без теб ми е така празно...
Дъждът те измива
Скрива сълзите ми...
Болиш
Отляво
По цялото тяло
И така, докато виното замъглява съзнанието ми и погледа ми...
Време е да те пусна..

вторник, 2 май 2017 г.

Северозападнала България или мястото, където израстнах



Спомняте ли си онази част от България, на север преди Дунава, след магистралата, отбивката за Ботевргад?
Една такава с много дупки и празни къщи.
Сигурно не сте минавали от там доста отдавна освен, ако не се е налагало да се прибирате при роднини.
Нека да помогна, това е онзи тъжна част на България, която наричате "Северозападнала" България, но същност е Северозападна България, на картата този регион все още съществува, на практика не чак толкова
Околовръстният път на Враца ни поднася винаги една божествена гледка към планината, която се отразява във водите на язовира. Всъщност, когато се загледаш разбираш,че гледката не е чак толкова хубава, предвид неподържаната околконост около язовира, но нищо той е там и хората могат да ходят за риба, или като мен да спрат да се насладят на момента.

Но нека да продължим нашето пътуване из тази така изоставена част на България, след като стигнем до кръговото на Враца, което е ново, както и околовръстният път, имаме избор дали да продължим към Монтана или към Козлодуй.
Когато случайно попаднеш и решиш да продължиш да пътуваш към Монтана попадаш на доста тъжни гледки, а ако случайно пък решиш да продължиш към Лом става още по-тъжно.
Едно обезлюдено тъжно, нали разбирате?
Но там не съм ходила от доста години, но съм сигурна,че е не по-малко тъжно от моята посока.
Аз ще продължа към Козлодуй.
Не искам да говоря за дупките по пътя, или ямите, които се опитвам да избегна, докато се наслажавам на полята
Но някак си и толкова пусто, тук ми е най-зелено, но трябва да си гледам пътя, защото риска за живота ми се усилва като добавим и всички други на пътя, които са тръгнали бързо към (само)убийство.
Ползвам снимките, защото искам да покажа на света,че и тази част на България има своят чар, своето място под слънцето, точно толкова зелена и забравена, както много други крайща на милата ни родина.
Когато влизам в селото, в което в момента живее майка ми и вторият й съпруг бихте си казали,че е доста богато село,и пълно с хора.
Всъщност, когато минавате по целият път до там, в самото начало още на Баница бихте си помислили,че в тези села все още има живот, но да не забравяме,че аз се прибирам само по празници и предпочитам топлият сезон около Великден, когато навън все пак има хора да се разходят до магазина за хляб преди да е напекло слънцето.
В тази част на България в ужасна жега, изобщо няма да споменявам частите около р.Дунав, където комарите те вдигат и те изнасят.
Когато пътувам с автобус, обикновено слизам на Борован, от където родителите ми ме взимат с кола, но докато седя и си чакам ставам свидетел на различни гледки, от типа на това как се трупат хората с колите си (Борован се води град, та града не е голям, както и разстоянията), та хората не слизат от колите си, за да вземат бърз хляб или нещо необходимо в къщата в момента, и се трупат в района около центъра хора от ромски произход, предобладаващато население в тази част на България.
Но да не се отклонявам и да се върна към селото, в което прекарвам поне една вечер, село в което няма дори обхват, до него се стига по нов ремонтиран път, но европейските радости свършват там, след един десен завой, в зависимост от коя посока идвате.
Но от лявата ви страна ще се паднат бункерите в началото на селото.
Дали функционират, не знам.
Дали местното население би могло да ги ползва, и това не знам.
Защо никой не прави нищо също е добър въпрос.
Както споменах селото изглежда доста оживено, има улици които не са асфалтирани, но пък са лесно достъпни и през зимата. В самото село няма обхват, което прави селската идилия прекрасна.
На влизане в селото се вижда от едната страна нещо като селска кръчма, но там е сборен пункт всяка сутрин от 8 до 10ч., когато всички ходят до местната фурна, за да вземат топъл селски хляб, както и вечер, когато младите, които са останали или са се прибрали се събират там. Както във всяко село, центъра на вселената на хората, които живеят там.
На центъра на селото също има училище и читалище.
Нито едно от двете не функционира.
Читалището поне все още има прозорци.
Училището, не чак толкова
На входа на училището се вижда портрет на Кирил и Методий, не е на Тодор Живков, защото сигурно това училище не функционира от тогава или малко след това. Вътре си седи цялата библиотека на училището, може да си представите в какво състояние..
Според думите на Пламен много неща някога са функционирали и селото е било доста живо.
Малко по-надолу по улицата, на която е разполежено училището можем да видим,че някога там е имало фурна, лечебница, бръснарница, само някога, вече се руши.
Накрая на селото преди години е построена на една широка поляна с дебела сянка и извираща студена вода, нещо като беседка, пригодено с барбекю, пейки и маса за отдих, пикник и каквото ти е кеф на душата в селската идилия.
Когато спираме там, за да се насладим на въздуха и тишнината, която обикновено я няма вкъщи, заварваме няколко деца от ромски произход, мога да смятам,че са тинейджъри, но предвид,че твърде често са недохранени и какво ли още не, човек трудно може да прецени възрастта им.
Но те са там и те като нас, но не точно.
Защото се замерят с изхвърлените бутилки и седят на масата с краката върху пейката, когато те си тръгват влизам, за да видя какво е останало от нещо, което би могло да бъде хубаво.
Не е много
Тавана е разбит, взети са дъските, около баркекюто е ужасна мизерия, под масите, на масите, надраскано, в общи линии представяте си го.
Цялата местност е пълна с буклици и фасове. Казвам на Пламен,че другият път ще дойда и ще почистя всичко, независимо колко време ще ми отнеме. Вероятно би било единствено загуба на време.
Отзад някога е имало свинеферма, вече не функционира.
Поне имат нова фурна в селото, където продават вкусен козунак по поръчка за 1.50лв
Сигурна съм,че тези тъжни гледки можем да ги видим навсякъде в България, но друго е някой да ти разкаже за тях и да те извади от прекрасният и безгрижен живот в София.
Къщите са или изоставени, или населени с роми, останалата част от населението не е чак толкова много. Не казвам българи,защото смятам, че всички сме българи или всеки на какъвто се оприличава всъщност. Аз няма да правя деление между хората.
Семейството, което живее зад нашата къща и къщата до нея са роми, за щастие не пипат както се казва, но не навсякъде е така.
Семейството е голямо, момичето, което към момента има около 4 деца е на възраст около 25 години, родителите й са накарали лекарите да й "завържат тръбите", или какъвто е правилният термин, за да не може да ражда повече.
Майка ми разказва, че няма какво да ядат, почти никога или да носят, та твърде често, когато види децата по улицата ги вика и им дава по нещо.
Успявам да се запозная с децата миналата година, изглеждат 8-9 годишни, всъшност с няколко години по-големи, но и аз сигурно бих изглеждала така, ако от някоко месечно бебе ме хранят с боб.
Така протича живота на село, всеки ден и това е нормално.
Моят разказ ще поеме своята посока към Козлодуй, където живеех до 15 годишна, оазиса на Северозападна България.
Защо казвам оазис ли?
Защото имат АЕЦ Козлодуй, а повярвайте ми няма по-добро място за работа в региона, ако не е централата мисля,че тази част на България щеше да е заличена отдавна от картата.
Казвам го със съжаление, защото АЕЦ Белене няма да има, АЕЦ Козлодуй също може да няма скоро, и тези хора ще загинат, защото това правят цял живот, а и на 50 къде те първа да отидеш?
Оазис, защото заплатата е висока, влиза сe на работа там с много връзки,ама от тия дебелите, разбирате ли? Там, където предварително се знае кой е човека и той има отговорите на теста. Така работи системата, всички го знаят и всички се примиряват с това.
Има един израз по този край: "Да си чистачка в централата", еми... и за това вече трябват връзки.
По пътя ще минете и през Мизия, онова място, което се наводни преди години. Този град още носи следите от наводнението, но на никой не му дреме. Отново,
Сигурна съм,че Козлодуй е най-богатата община в района, но на влизане в града по околовръстният път може да ти паднат пломбите в някоя дупка. Преминаването през другият път не е разрешено, защото се минава през централата.
Не съм ходила там от една година, но ще ви кажа какво заварих тогава.
Улиците бяха разкопани, защото се прокарваха тръби,сменяха ли се, не разбрах, състоянието, в което бяха оставени след приключването на ремонтните дейности беше меко казано покъртително, не че преди не бяха зле,ама сега трагедия...

Използвах изображение от карта на Гугъл, направено през  април 2012г, състоянието на парка може сами да го видите, така е от както бях на 15. Счупени пейки, без осветление, а лятото тревата става още по-висока, а комарите те вдигат и те изнасят. Но те нали пръскат против комари всяка година, но всъщност го правя само няколко дни пред празника за 30-ти май, чества се и пристигането на Ботевата четата, та общо взето е пълно с хора. Но събитието не се провежда в този парк, а в един друг, където се намира кораба Радецки, накраят на града. Но там е една идея по-подържан.
Хората тук са станали една идея по-големи европейци, поне пътуват, може да се захванали и да се грижат за околоната си среда.
Нещата се случват като във всеки друг малък град, както обичам да казвам по-добре пръв на село, отколкото последен в града.
Хората имат по няколко коли, скъпи, нали работят в централата.
Има и много ромско население, много като ви казвам, има и възпитани, и други не чак толкова.
Има и наркодилъри, и едни такива, които крадат водни джетове на по-европейци от нас, и карат Цветан Цветанов да научи къде е Козлодуй, има и дискотека. Тук, когато става бой се чупят крака с бухалки. Тук загива млад водолаз, заклещен в шахтата, крещейки за помощ, но нищо не се спира, тече ремонта на блока, всяко спиране струва милиони. Един човешки живот не струва нищо.
Тук всички продават трева, и се бият, пият и слушат чалга, но това не е чак толкова голям проблем.
Проболем е,че на българина винаги са му виновни циганите или турското робство, или сега бежанците, добре че тук няма център за временно настаняване, че ще им счупят краката с бухалки, къде ти толерантност и равни права в тази част на България.
Така се живее тук, години наред.
Развитие няма, само за който търси, има основно упадък.
За това избягах, докато можех, иначе и аз щях да имам място в централата, хубава кола и голям телевизор, но нямам, вместо това избрах да имам мозък и да мисля.
Защото истината е,че не са виновни циганите или бежанците, а управляващите и ние, в това число. Дори винаги да обичаме да се оправдаваме с други външни фактори, за всички сегашни, минали или бъдещи страдания и несполуки на нашата мила държава. Но няма да говоря и за история или исторически факти, както не искам и да намесвам политическото си мнение.
За това ще ви кажа коментар: не ме интересува кой ще управлява, а кой ще е шеф на централата (АЕЦ Козлодуй), за да ми дава добри пари и да ме държи на работа.
Изводите оставям на вас защо този край, и България в цялост сме на това положение.
Аз съм млада и мога да избягам през терминала, има други които вече не могат.
И не, това не ни го беше дал комунизма, а демокрацията така стремглаво да ни го отнеме.
Отнехме си го ние, защото загубихме желание и оставихме всичко да се случва сякаш незабелязано пред очите ни, а само на чаша ракия да обсъждаме тези така виновни управляващи.
Аз си тръгвам, парка покрай Дунава си остава все така тъжен и чакащ живота да изпълни пейките му, заобикалям дупките и продължавам към другата реалност на България.
Такава е другата реалност извън София, тъжно изоставена на произвола на съдбата, да се разрушава, както всичко в тази държава.


сряда, 26 април 2017 г.

Не те приснява факта, че съм наранена и се лутам в търсене между себе си и сълзите си.
Притеснява те това, че аз се извинявам сама пред себе си и обвинявам теб.


А думата вина и виновни трябва да изчезне от разговора.
Няма виновни, има наранени
Сигурна съм,че и двамата може да се убиваме с думи всекиднвено
И къде е смисъла от това?
Къде е края?

Няма

Въртим се в порочен кръг от обвинения, пред моите приятели, пред твоите, пред общите ни приятели, в чата, в сълзите, в бутилката от вино


И няма изход от този кръг,  така порочен

Аз спирам, затварям очи, сълзите започват да текат и вече не виждам нищо
Душата ми мълчи виновно

Стрелям поредните обвинения и ти към мен

Умираме

Кръгът е вече кърват, думите болят
А тази болка в ляво, никога не преминава


Достигнахме ли целта си
Надраснахме ли егото си
Още бягам от себе си, а всъщност искам да тичам към теб
Но там се разбивам в стена
И няма връщане назад....

понеделник, 3 април 2017 г.

Дом

Какво е дом?
Домът в разбиранията на всички е място, където се прибираш, когато се разбие сърцето ти, мястото където майка ти винаги те посреща на прага, мястото където пазиш всички спомени от деството си до момента, в който го напускаш и никога повече не се връщаш
Какво е за мен домът?
Това е място, което не съществува
Единственото, с което го свързам са скандалите по Коледа и Великден, място което твърде често променяше локацията си, място където спрях да имам собствена стая и собствени книги, мястото където баща ми го няма, мястото където майка ми никога я няма, мястото където аз на 11 години се грижа за двамата си братя
Моят дом е разбит, на парчета. Иска ми се да мога да се прибера вкъщи, когато сърцето ми се разбие или искам да се скрия да поплача. Но не мога, защото такова място няма.
Преди години създадох своят дом в единственият човек, който съм обичала повече от себе си. Той беше моето най-безопасно място, моето бягство, моята най-силна прегръдка, моето топло легло и сутрешно кафе.
Когато този човек си отиде от мен, аз останах бездомна. Искаше ми се да мога да намеря друг човек, в който да създам дом и да се скрия от света, но не успявах, и тази бездомност тежеш
Другият човек, в който намирах спасение в дълбоките ни разговори и усещах дълбока духовна близост, си тръгна също толкова бързо и смени ключалката, сякаш никога не ме беше срещал, тази липса тежи точно толкова колкото да се прибера в мястото, което трябва да бъде моят дом.
Опитах се сама да създам своят дом, но в себе си не ми се получаваше, не бях самодостатъчна, бях развалина. От руините на сърцето ми няма как да построя отново дом, за разбитите сърца няма дом.
Създадох свое собствено място, моето лично бягство, където живеят котките ми, складирам дрехи, снимки, пия вино и плача до припадък.
Но това място е толкова самотно, че някои от вечерите просто седя в колата си и плача, защото нямам сили да завъртя ключа на вратата, заради самотата която ще ме удари отвътре...
Дома е мястото, където събираш разбитото си сърце, лично бягство в прегръдка и чаша вино

Не знам как да завърша и да е с точните думи. Сърцето ми е прекалено тежко, за да остане в малка къща, не се предавам и все така търся своят дом, своята гара и спирка, и все така не ги намирам. В такива моменти усещаш колко си сам, последните седмици усещам как само падам, и не мога да полетя сама. Не мога да се вдигна сама, защото вече нямам крила
И това е живота приемаш самотата със сълзи на очите, стискаш сърцето си, надявайки се кръвта да спре, пишеш, защото се страхуваш от смъртта и това е най-доброто бягство, зашиваш крилата си, вдигаш тялото си, сърцето си, криеш се зад стени се надяваш някой, някой ден да ги разбие. Но няма някой ден и няма кой да разбива стените за мен...

Няма правилни думи, които да описват самотата
Има само празното и студено легло, самотна чаша с вино, самотни вечери напоени със сълзи и си казваш: всичко е наред и това ще мине.
И така до безкрай


петък, 24 март 2017 г.

Платоничната любов

I won’t forget. No. I’m simply telling you : I haven’t met in my life someone like you, ever. I didn’t get close to anyone like I did with you ever, and that is why I won’t forget you. You are a rare thing in my life. I started with you and it seems to me like I will end with you.
لن أنسى. كلا. فأنا ببساطة أقول لك : لم أعرف أحدا في حياتي مثلك، أبدا أبدا. لم أقترب من أحد كما اقتربت منك أبدا أبدا ولذلك لن أنساك، لا.. إنك شيء نادر في حياتي. بدأت معك ويبدو لي أنني سأنتهي معك


Ghassan Kanafani (Letters to Ghada al-Samman)

Любов като нашата може да получи само едно название: платонична.
Според Платон тя би била перфектна
Според мен е съкрушена
Тази наша платонична любов ни съкруши и разтърси из основни
Bad timing би казал някой непознат, ако му разкажа историята ни
Аз бих я нарекла платонична любов, неосъществена,заради страховете на двама
Твоето сърце беше разбито през юли, моето два пъти: когато си тръгна през юли и през февруари, когато аз се върнах
Но в крайна сметка си разбихме сърцата без никога да сме се целунали
Възможно ли е?
Възможно ли е да се влюбиш в душата на някой, без никога да си имал тялото му?
И не е ли това най-висшата форма на любов?
Не е ли това да обичаш завинаги душата на някой?
Винаги да я търсиш в тълпата от души и бързи срещи
Аз го наричам убиване на времето
Той не вярва в този тип любов
Аз вярвам в страховете на любовта
Вярвам, че тази любов завинаги би останала толкова красива 
защото той никога няма да ме види как крещя пияна 
или никога няма да слуша лъжите ми, 
защото изпитвам нужда да лъжа
Но и никога няма да види най-красивата моята страна на болна романтичка, 
която все още вярва и тича след голямата любов
То сега тичах след една платонична
и се разбих в една стена, 
но не като бомбите, 
които разрушават сгради, 
само последствията бяха толкова разрушителни за душата ми
И ще тичам в обратната посока
Бягам от страх
от умора
от лъжи
бягам от себе си
Бягам
за да го спася от себе си
Неговата любов беше моят светъл лъч в дните
когато търсех себе си
Когато се намерих беше късно
сърцето му беше прекалено разбито за мен

И така, нашата платонична любов живее 
някъде между ИКЕА и яде сладолед
загуби се някъде в мечтите за Италия
на някой бряг
тича някъде между страховете ни
чете палестинска поезия
цитира откъси от „Малък град в Кайро“
мечтае за споделеност
все още говори за политика и се опитва да направи света едно по-добро място
платоничната ни любов все още се разхожда по Пиротска
и си говори на една терса с едно наргиле
в една толкова студена пролетна вечер
все едно другите не съществуват
нашата платонична любов се опитва да задържи приятелството и да не слага стени
но всъщност има дистанция от океани
в които потъваме в опитите да не си говорим само по празници.


Платоничната любов все още праща снимки на моментите
когато сме далеч един от друг
но само в моето съзнание.
В съзнанието ми все още всичко е чисто като пролетното небе из Бяла Слатина
но всъщност кръвта, която тече от тази история е толкова червена
колкото мака на полето
някъде
около Монтана

Платоничната любов не се живее
Тя се изписва и изплаква
За всичко, което никога няма да бъде

На Руслан

сряда, 25 януари 2017 г.




We won

We lost the words
We lost the caresses
We lost the time
 
We lost the perspective
We lost the conscience
We lost ourselves
 
But we still have time to recover
The life offers us another chance
to change what we lost
with what we gained
We still have, each of us
many more beautiful things to live
 
My love, be happy!
I write to you a lot because I didn't say good bye
I stay with your love and your tenderness
you took care of me your way
I'll always be too close,
we wanted to be tied by force
 
Your blood ran through
each one of my veins
Since then, the life seems well worth the while
 
Together we did beautiful things
Best of which is her* & we still have many things to teach her
I won't feel like this again
What we had, was
of intensity, few can understand
And although, you won't sleep next to me
I give you my thanks, my love
because my life will always be part of you
of you
of you
of you