четвъртък, 11 май 2017 г.

Белези

Миналата година по същото време бяхме разбирателство и щастие.
Когато ме попитаха дали се чувствам добре с него, аз отговорих да.
Сега ако някой ме попита как се чувствам не бих могла да дам отговор
Не се чувствам
Никак
Освен че ми е празно, безразлично и нараненно
Не се чувствам
Една от сутрините, когато се будя в 4 сутринта, и имам вкус на бира в устата си от предната вечер, и се въртя в леглото, а мислите ми сякаш излизат от главата ми се и блъскат в тавана
Обещах повече да не говоря за него, с него, на него
Обещах си всички да си запазим и малкото достойство, което ни е останало, за да продължим напред
Все едно последните месеци не са съществували
Но не е толкова лесно
Не е лесно да напуснеш, да си тръгнеш, да забравиш, когато усещаш една болка, едно усещане на недовършеност, несподеленост, ранимост, предателство в стомаха си и гърлото си
И то не иска да излезе
Не може да го повърнеш, защото умрелите пеперуди засядат в гърлото ти и би умряла от задушане, при липсата на въздух всяка сутрин при мисълта ти за него
Спирал ни дъхът по различни причини, нали
Обръщам тази страница
За да има разговор, трябва да е взаимно или може би и двамата не можем да надраснем себе си
Защото сме се вглъбили в това колко ни е наранил другият без дори да помислим за неговата болка, и няма излизане от този кръг, в който не можем да преминем собственото си его
А трябва да е стълба, да се изкачим по нея, да сложим край на това и да продължим, по един или друг начин
С приемане, не с отричане
Защо ровя в старите рани ли
Защо не оставя раната да зарастне
А какво ще стане с белега, който ще ми остави
Еми, ако не искам да е белег, а просто да зарастне все едно никога не е била
Само да имам лош спомен от падането
Отричане и бягане от себе си, това е което в момента правя, а раната не зараства, не става на белег, защото е отворена и кърви
Дали ще спре
Не знам
Дали ще бягам към себе си, за да се сблъсквам със страховете си
Опитах се
И той каза не
От тогава живея в отричане на живота, на хората, на възможностите, на себе си, на него, на какво беше, на какво можеше да е, на какво е
И това боли
Защото осъзнавам каква е реалността, в която живея
Просто не искам да я приема
Вярвах
В него
Сбърках
И това ме извади от равновесието ми
Не съм на себе си
Едва ли някога ще бъда


сряда, 10 май 2017 г.

10/05/2017

Истината е,че накрая се примиряваме с по-малко, отколкото заслужаваме.
Примиряваме се,че ще живеем с някой, когото няма да обичаме истински и няма да има истинска емоция.
Че всико умира...
Дъждът те измива, прощавам ти, че си тръгна без думи, прощавам ти че не понесе емоцията ми...
Прощавам си и на себе си, за всички думи и болки, които ти донесох
Прощавам ни...
Всяка любов е една малка смърт...
А без теб ми е така празно...
Дъждът те измива
Скрива сълзите ми...
Болиш
Отляво
По цялото тяло
И така, докато виното замъглява съзнанието ми и погледа ми...
Време е да те пусна..

вторник, 2 май 2017 г.

Северозападнала България или мястото, където израстнах



Спомняте ли си онази част от България, на север преди Дунава, след магистралата, отбивката за Ботевргад?
Една такава с много дупки и празни къщи.
Сигурно не сте минавали от там доста отдавна освен, ако не се е налагало да се прибирате при роднини.
Нека да помогна, това е онзи тъжна част на България, която наричате "Северозападнала" България, но същност е Северозападна България, на картата този регион все още съществува, на практика не чак толкова
Околовръстният път на Враца ни поднася винаги една божествена гледка към планината, която се отразява във водите на язовира. Всъщност, когато се загледаш разбираш,че гледката не е чак толкова хубава, предвид неподържаната околконост около язовира, но нищо той е там и хората могат да ходят за риба, или като мен да спрат да се насладят на момента.

Но нека да продължим нашето пътуване из тази така изоставена част на България, след като стигнем до кръговото на Враца, което е ново, както и околовръстният път, имаме избор дали да продължим към Монтана или към Козлодуй.
Когато случайно попаднеш и решиш да продължиш да пътуваш към Монтана попадаш на доста тъжни гледки, а ако случайно пък решиш да продължиш към Лом става още по-тъжно.
Едно обезлюдено тъжно, нали разбирате?
Но там не съм ходила от доста години, но съм сигурна,че е не по-малко тъжно от моята посока.
Аз ще продължа към Козлодуй.
Не искам да говоря за дупките по пътя, или ямите, които се опитвам да избегна, докато се наслажавам на полята
Но някак си и толкова пусто, тук ми е най-зелено, но трябва да си гледам пътя, защото риска за живота ми се усилва като добавим и всички други на пътя, които са тръгнали бързо към (само)убийство.
Ползвам снимките, защото искам да покажа на света,че и тази част на България има своят чар, своето място под слънцето, точно толкова зелена и забравена, както много други крайща на милата ни родина.
Когато влизам в селото, в което в момента живее майка ми и вторият й съпруг бихте си казали,че е доста богато село,и пълно с хора.
Всъщност, когато минавате по целият път до там, в самото начало още на Баница бихте си помислили,че в тези села все още има живот, но да не забравяме,че аз се прибирам само по празници и предпочитам топлият сезон около Великден, когато навън все пак има хора да се разходят до магазина за хляб преди да е напекло слънцето.
В тази част на България в ужасна жега, изобщо няма да споменявам частите около р.Дунав, където комарите те вдигат и те изнасят.
Когато пътувам с автобус, обикновено слизам на Борован, от където родителите ми ме взимат с кола, но докато седя и си чакам ставам свидетел на различни гледки, от типа на това как се трупат хората с колите си (Борован се води град, та града не е голям, както и разстоянията), та хората не слизат от колите си, за да вземат бърз хляб или нещо необходимо в къщата в момента, и се трупат в района около центъра хора от ромски произход, предобладаващато население в тази част на България.
Но да не се отклонявам и да се върна към селото, в което прекарвам поне една вечер, село в което няма дори обхват, до него се стига по нов ремонтиран път, но европейските радости свършват там, след един десен завой, в зависимост от коя посока идвате.
Но от лявата ви страна ще се паднат бункерите в началото на селото.
Дали функционират, не знам.
Дали местното население би могло да ги ползва, и това не знам.
Защо никой не прави нищо също е добър въпрос.
Както споменах селото изглежда доста оживено, има улици които не са асфалтирани, но пък са лесно достъпни и през зимата. В самото село няма обхват, което прави селската идилия прекрасна.
На влизане в селото се вижда от едната страна нещо като селска кръчма, но там е сборен пункт всяка сутрин от 8 до 10ч., когато всички ходят до местната фурна, за да вземат топъл селски хляб, както и вечер, когато младите, които са останали или са се прибрали се събират там. Както във всяко село, центъра на вселената на хората, които живеят там.
На центъра на селото също има училище и читалище.
Нито едно от двете не функционира.
Читалището поне все още има прозорци.
Училището, не чак толкова
На входа на училището се вижда портрет на Кирил и Методий, не е на Тодор Живков, защото сигурно това училище не функционира от тогава или малко след това. Вътре си седи цялата библиотека на училището, може да си представите в какво състояние..
Според думите на Пламен много неща някога са функционирали и селото е било доста живо.
Малко по-надолу по улицата, на която е разполежено училището можем да видим,че някога там е имало фурна, лечебница, бръснарница, само някога, вече се руши.
Накрая на селото преди години е построена на една широка поляна с дебела сянка и извираща студена вода, нещо като беседка, пригодено с барбекю, пейки и маса за отдих, пикник и каквото ти е кеф на душата в селската идилия.
Когато спираме там, за да се насладим на въздуха и тишнината, която обикновено я няма вкъщи, заварваме няколко деца от ромски произход, мога да смятам,че са тинейджъри, но предвид,че твърде често са недохранени и какво ли още не, човек трудно може да прецени възрастта им.
Но те са там и те като нас, но не точно.
Защото се замерят с изхвърлените бутилки и седят на масата с краката върху пейката, когато те си тръгват влизам, за да видя какво е останало от нещо, което би могло да бъде хубаво.
Не е много
Тавана е разбит, взети са дъските, около баркекюто е ужасна мизерия, под масите, на масите, надраскано, в общи линии представяте си го.
Цялата местност е пълна с буклици и фасове. Казвам на Пламен,че другият път ще дойда и ще почистя всичко, независимо колко време ще ми отнеме. Вероятно би било единствено загуба на време.
Отзад някога е имало свинеферма, вече не функционира.
Поне имат нова фурна в селото, където продават вкусен козунак по поръчка за 1.50лв
Сигурна съм,че тези тъжни гледки можем да ги видим навсякъде в България, но друго е някой да ти разкаже за тях и да те извади от прекрасният и безгрижен живот в София.
Къщите са или изоставени, или населени с роми, останалата част от населението не е чак толкова много. Не казвам българи,защото смятам, че всички сме българи или всеки на какъвто се оприличава всъщност. Аз няма да правя деление между хората.
Семейството, което живее зад нашата къща и къщата до нея са роми, за щастие не пипат както се казва, но не навсякъде е така.
Семейството е голямо, момичето, което към момента има около 4 деца е на възраст около 25 години, родителите й са накарали лекарите да й "завържат тръбите", или какъвто е правилният термин, за да не може да ражда повече.
Майка ми разказва, че няма какво да ядат, почти никога или да носят, та твърде често, когато види децата по улицата ги вика и им дава по нещо.
Успявам да се запозная с децата миналата година, изглеждат 8-9 годишни, всъшност с няколко години по-големи, но и аз сигурно бих изглеждала така, ако от някоко месечно бебе ме хранят с боб.
Така протича живота на село, всеки ден и това е нормално.
Моят разказ ще поеме своята посока към Козлодуй, където живеех до 15 годишна, оазиса на Северозападна България.
Защо казвам оазис ли?
Защото имат АЕЦ Козлодуй, а повярвайте ми няма по-добро място за работа в региона, ако не е централата мисля,че тази част на България щеше да е заличена отдавна от картата.
Казвам го със съжаление, защото АЕЦ Белене няма да има, АЕЦ Козлодуй също може да няма скоро, и тези хора ще загинат, защото това правят цял живот, а и на 50 къде те първа да отидеш?
Оазис, защото заплатата е висока, влиза сe на работа там с много връзки,ама от тия дебелите, разбирате ли? Там, където предварително се знае кой е човека и той има отговорите на теста. Така работи системата, всички го знаят и всички се примиряват с това.
Има един израз по този край: "Да си чистачка в централата", еми... и за това вече трябват връзки.
По пътя ще минете и през Мизия, онова място, което се наводни преди години. Този град още носи следите от наводнението, но на никой не му дреме. Отново,
Сигурна съм,че Козлодуй е най-богатата община в района, но на влизане в града по околовръстният път може да ти паднат пломбите в някоя дупка. Преминаването през другият път не е разрешено, защото се минава през централата.
Не съм ходила там от една година, но ще ви кажа какво заварих тогава.
Улиците бяха разкопани, защото се прокарваха тръби,сменяха ли се, не разбрах, състоянието, в което бяха оставени след приключването на ремонтните дейности беше меко казано покъртително, не че преди не бяха зле,ама сега трагедия...

Използвах изображение от карта на Гугъл, направено през  април 2012г, състоянието на парка може сами да го видите, така е от както бях на 15. Счупени пейки, без осветление, а лятото тревата става още по-висока, а комарите те вдигат и те изнасят. Но те нали пръскат против комари всяка година, но всъщност го правя само няколко дни пред празника за 30-ти май, чества се и пристигането на Ботевата четата, та общо взето е пълно с хора. Но събитието не се провежда в този парк, а в един друг, където се намира кораба Радецки, накраят на града. Но там е една идея по-подържан.
Хората тук са станали една идея по-големи европейци, поне пътуват, може да се захванали и да се грижат за околоната си среда.
Нещата се случват като във всеки друг малък град, както обичам да казвам по-добре пръв на село, отколкото последен в града.
Хората имат по няколко коли, скъпи, нали работят в централата.
Има и много ромско население, много като ви казвам, има и възпитани, и други не чак толкова.
Има и наркодилъри, и едни такива, които крадат водни джетове на по-европейци от нас, и карат Цветан Цветанов да научи къде е Козлодуй, има и дискотека. Тук, когато става бой се чупят крака с бухалки. Тук загива млад водолаз, заклещен в шахтата, крещейки за помощ, но нищо не се спира, тече ремонта на блока, всяко спиране струва милиони. Един човешки живот не струва нищо.
Тук всички продават трева, и се бият, пият и слушат чалга, но това не е чак толкова голям проблем.
Проболем е,че на българина винаги са му виновни циганите или турското робство, или сега бежанците, добре че тук няма център за временно настаняване, че ще им счупят краката с бухалки, къде ти толерантност и равни права в тази част на България.
Така се живее тук, години наред.
Развитие няма, само за който търси, има основно упадък.
За това избягах, докато можех, иначе и аз щях да имам място в централата, хубава кола и голям телевизор, но нямам, вместо това избрах да имам мозък и да мисля.
Защото истината е,че не са виновни циганите или бежанците, а управляващите и ние, в това число. Дори винаги да обичаме да се оправдаваме с други външни фактори, за всички сегашни, минали или бъдещи страдания и несполуки на нашата мила държава. Но няма да говоря и за история или исторически факти, както не искам и да намесвам политическото си мнение.
За това ще ви кажа коментар: не ме интересува кой ще управлява, а кой ще е шеф на централата (АЕЦ Козлодуй), за да ми дава добри пари и да ме държи на работа.
Изводите оставям на вас защо този край, и България в цялост сме на това положение.
Аз съм млада и мога да избягам през терминала, има други които вече не могат.
И не, това не ни го беше дал комунизма, а демокрацията така стремглаво да ни го отнеме.
Отнехме си го ние, защото загубихме желание и оставихме всичко да се случва сякаш незабелязано пред очите ни, а само на чаша ракия да обсъждаме тези така виновни управляващи.
Аз си тръгвам, парка покрай Дунава си остава все така тъжен и чакащ живота да изпълни пейките му, заобикалям дупките и продължавам към другата реалност на България.
Такава е другата реалност извън София, тъжно изоставена на произвола на съдбата, да се разрушава, както всичко в тази държава.