петък, 30 юни 2017 г.

Когато съдбата обича да си прави шеги с теб

Да си поръчаш книгата му
Да я получиш на рожденият му ден
Да чуваш гласът му от страниците
Съдбата обича да иронизира болката всеки ден

четвъртък, 29 юни 2017 г.

тишина

Мълчиш.
Мълчиш ме в съзнанието си, в сънищата си, в онлайн пространството, мълчиш ме в разминаванията ни.
Както пише Г.Господинов, в нашето разминаване има повече любов от всички срещи на света...
Мълчиш.
Но и двамата знаем,че ме търсиш с поглед по Пиротска, озърташ за мен дали ще изкоча зад някой ъгъл
Чуваш смеха ми и мълчанието ми.
Намираш ли ме?
Търсиш ли ме в спомените си?
Търсиш ли ме около дома на киното, виждаш ли ни заедно да се разхождаме по Пиротска?
Снимаш ли моменти и залези за мен в съзнанието си?
Аз имам цяла колекция моменти и залези, които пазя за евентуално ти завръщане.
Имаш ли още любов за мен?
Когато четеш Джубран, сещаш ли се за мен?
Откриваш ли ме в думите?
Аз имам толкова любов,че не мога да я побера в думи
Мога ти чета поезия, арабска, българска, всякаква
Имаме толкова любов един за друг
А къде я оставихме?
Може би я изпуснахме някъде по Пиротска или остана в покрайнините на града, където все още яде сладолед и си говори за войната.
Мълчиш?
Защо?
Нека да си поговорим, за Сирия, например...?
Нека да пушим наргиле в спомените си и нека да споделиш последните си спомени..
Миришеше ли на жасмин?
Разкажи ми как обиколихте цялата страна?
Как усещаше вътрешно,че нещо ще се случи?
Можем ли да достигнем онази интимност и споделеност в погледа, в присъствието на другия?
Мълчим.
Тишината убива.
Тишината убива дори най-силната любов..
Обичам те в миг от вечност в тишината.
Обичам обгърната в тишната на неизказаните думи и безкрайното разминаване.
Умирам в опита си да те премълча и да победя тишина.
Умирам в опита си завинаги да те пусна.
Умирам в опита си да чакам без надежда
Тишина убива надеждата
Тишина е.
Мълчание е.
Да, любов е.
И двамата го знаем
Но любовта не може да победи тишаната и мълчанието.
А в съзнанието си крещим
Крещим от любов, за любов
А всъщност се разминаваме с цялата любов, която никога не споделихме
Тези думи са слаби, нищожни, недостатъчни, изгубени от смисъл..
Да те пусна да си тръгнеш за мен е една голяма смърт.
Грандиозно душевно самоубийство.
Някои думи са по-добре неизказани, и трябва да си заровиш дълбоко, да ги посещаваш само в сънищата си или да ги посещавам сама, без теб.
За това трябва да те пусна.
Всичко е грешно.
Няма нищо, което да искаш да чуеш вече.
Разкъсах душата си от липсата ти.
Мълчиш.
Какво искаш да чуеш?
Обичам те.
Това прави ли те по-жив или по-нешастен?
Мълчиш.
Как се обича в мълчание?
Да, любов е казват.
Но любовта не се мълчи.
А ние се разминахме в мълчанието си...
Тишината убива...
Недей да мълчиш повече..


понеделник, 26 юни 2017 г.


...така изниква прошката — не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта.
"I wondered if that was how forgiveness budded; not with the fanfare of epiphany, but with pain gathering its things, packing up, and slipping away unannounced in the middle of the night." Khaled Hosseini, The Kite Runne


Обичам...
искам...
търся...
прощавам...
губя....
търся се сред тези думи, търся себе си сред загубените емоции, разбито ти сърце, разбирата ми душа
липсата ти е осезаема, особено, когато искам да чуя гласът ти или да видя усмивката ти
грешките, когато обичам са ми присъщи
протягам ръката си, за да ми простиш
аз ти прощавам
не ям, не спя, не живея, не дишам...
единственото спасенение да бягам от себе си
в търсене на нещо ново
но всъщност искам да намеря теб
ще ми просиш ли
глупостта
лъжите
любовта
ако продължавам да търся ръката ти, ще я протегнеш ли към мен
ще ме прегърнеш ли
ще се върнеш
ще говориш ли
върпоси, върпоси
губя се в тях
давя се в океаните между нас
не дишам
живея привидно...
обичам
всеки, който обича някой, който не го обича
умира бавно ден след ден
искам да съм свободна
а не мога без теб

понеделник, 19 юни 2017 г.

има дни

това са от онези дни, в които целият свят те е предал
и търсиш смисъл
на това къде си сбъркал
защо се е стигнало до тук
и защо никога не си достатъчен
израствам в годините, но дали израствам в душата си
или тя е вече толкова стара,че не може да поеме повече
това е от онези вечери, в които изпивам цяла бутилка и не мога да спя
от онези сутрини, в които ще се събудя рано около 4-5 и ще отида да тичам
това са от онези дни, в които ще се оправдавам през себе си,че не съм стигнала до никъде
или че съм стигнала предела си
или как това ще е една от онези безсънни нощи...
и се радвам,че го има този блог, за да мога да крещя тук
не искам да се извинявам, че съм почти на 30 и всички около мен имат семейства, деца, гаджета, а аз имам кариера и котки
не искам
защото аз това искам
искам си самотата, искам си котките, искам да развивам своите проекти и не искам да се опрадавам за това,че нямам мъж, който да ме води някъде или с който да пътувам
и твърде често мечтая за пътуване
но там се качвам сама в колата си и заминавам
и не защото ми е по-приятно сама или по-лесно през целият път да се страхувам
а просто защото е по-лесно
по-постижимо
и знам,че това би била една от онези вечери, в които пия вино и не мога да спра да плача
защото аз по-добре от всичко знам,че кариерата и красотата не носят щастие, и утре пак ще се събудя сама, и вдругиден пак....
но съм щастлива от избора, който правя всеки ден
и сигурно това е парадокс
но да, избирам да стана да отида да работя в една организация, която мразя, след което да тичам и да върша работа за неправителственият сектор, да ходя в лагерите, да събирам дарения, да организирам събития... без пари
и това да ме прави щастлива
и да тичам до залеза, надявайки се да стигна до себе си или онази отдавно изгубена част, която търся някъде между вълните и празните любови...
а знаете ли как на 17 мечтаех за щастие
а знаете ли как това щастие се разби години по-късно в краката ми
и сега не вярвам
в нищо....
и гоня безкрая....